Офшорните зони и тяхната роля в новия Глобален финансов ред

 

От Атанас Михнев

Данните за офшорните зони са като че ли категорични – в тях „лошите корпорации“ крият милиарди долари от данъчно облагане, а тези средства може да помогнат на стотиците милиони крайно бедни по света да имат достъп до храна, вода и елементарно здравеопазване, образование и хигиена. За да бъде това твърдение поставено в контекст: според Световната Банка 10.7% от населението на земята или близо 800 милиона души живеят с под 1.90 долара на ден, което е и прагът на крайната бедност. Три от ​неизпълнените 8 Цели на хилядолетието за устойчиво развитие на ООН, приети още през 1999 година (Ликвидация на крайната бедност, достъп до образование и намаляване на детската смъртност), може да бъдат постигнати, ако за целта се “впрегнат” тези около 240 милиарда, които големите фирми спестяват годишно като прекарват приходите си през офшорни зони.

Горепосоченото е безспорно и на първо четене скандално. Да допуснем, че утре видео в YouTube за тази “кражба на парите на крайно бедните“ събере 4 милиарда гледания и всеки гледал се подпише под петиция за унищожаването на офшорни зони. ООН се събира да премахне офшорните зони и да въведе единен световен данъчен ред.

Кои точно зони са офшорни?

Дипломатите, разбира се, ще започнат от дефиницията. Изхождайки от предложената от Блога за данъчна справедливост трактовка, говорим за много ниска данъчна тежест за чуждестранни фирми и физически лица, секретност във финансовите институции, тоест анонимност на инвеститорите и благоприятна среда за откриване на нов бизнес и финансови операции. Със сигурност, посланикът на Барбадос в ООН би попитал коя данъчна тежест е ниска и коя висока? 10% ли е ниско? 8 ли? Къде свършва границата на дискретността на финансовите институции – нима една банка е длъжна да публикува имената на вложителите си и размера на сметките им във Фейсбук? Какво е лошото в това финансовите операции да са бързи и да можеш да регистрираш фирма за 3-4 дни? Та нали това е една от основните мерки, които се предлагат, за да се стимулира предприемачеството по света.

Зад тези въпроси прозира ​щекотливостта на офшорност-та. Знаете ли, че съществуват три различни списъка на офшорните финансови центрове по света – на Международния валутен фонд (МВФ), на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и на Мрежата за Данъчна Справедливост. Един от индексите включва дори развити страни като Канада и Норвегия (известна с пословично високите си данъци) и разбива мита, че данъчният рай е малък топъл остров с две палми отпред. Самият факт, че даже не съществува единен списък с имената на офшорните зони говори за следното: дори да допуснем, че на емпирично ниво осъзнаваме проблема (доста голямо допускане само по себе си), на нивото на вземане на политически решения ​липсва ясен критерий и разбирателство за това кои са офшорните зони​, камо ли да се пристъпи към тяхното регулиране, забраняване и т.н.

Международните организации работят на базата на консенсус и изглежда, че самите офшорни зони трябва да се съгласят да бъдат забранени днес, за да се промени финансовият ред утре. Само при споменаването на тази възможност иначе сигурно хрисимият делегат на Барбадос и още десетина като него се наежват като таралежи и се въоръжават с редица международно-правни, дефиниционни и философски въпроси, с които ООН и група британски учени могат да се занимават до 2040 година.

Офшорните зони като Робин Худ

Икономическата логика стои на страната на Антигуа и Барбуда, поне от тяхна гледна точка. Та преди да въведат този данък от пет-шест процента върху печалбите на корпорациите и юридическите лица, Пепси не са си и представяли, че ще регистрират представителството си за Северна Америка там, например. А 5-6% от няколко милиарда е доста повече от 20% от 0. Политиката на ниски данъци и дискретност може да превърне малка страна с нулево отношение към глобалните корпорации в предпочитан партньор на големите буквално за ден. Оказва се, че ставайки данъчен рай бедни страни могат да осигурят приходи на бюджета си, за които не са и мечтали преди. Да вземат от богатите американски потребители и да дадат на бедните барбадосци, например. С парите от данъци се строят училища, пътища, болници. Друг е въпросът колко от събраните данъци отиват за тази благородна цел, и колко – по други направления. Президентът на Панама харесва това.

Все пак, никоя голяма корпорация не би се преместила например от Швеция в Естония, ако данъците в Швеция не бяха 70%. „Причината за създаването на данъчния рай е данъчният ад“, както отбелязва Институтът за пазарна икономика. Възходът на офшорните финансови операции датира исторически от средата на ХХ век, когато следвоенните данъци в развитите страни са скромните 60, 70 до 90 процента. Между другото, днес правителствените разходи в развитите държави са в някои случаи дори по-големи от тези през 50-те и 60-те години. Данъци и дълг, дълг и данъци. Не е трудно да се види, че тази среда е била и продължава да е убийствена за всяка частна инициатива и е било логично бизнесът да потърси изход. Било е и логично търсенето да бъде срещнато от предлагане. Освен роднини на Робин Худ, офшорните зони са уникална пресечна точка на интереса на големия бизнес и на лидерите на малки правно суверенни държави и територии, които предпочитат малък – и правилно разпределен – данък върху много печалби на анонимни инвеститори пред голям данък върху добива на банани например. Офшорният феномен се ражда когато парите се срещнат с двусмисленото и отворено за тълкувания международно право и неговото съществуване е сигурна част от финансовото настояще и бъдеще.

Офшорните зони като дилема на затворника

Знаем приказката: двама приятели извършват престъпление и полицитя ги разпитва. Ако и двамата мълчат, няма как да бъдат разкрити. Ако някой издаде другия, то той ще получи само 2 години, а съучастникът му – 10. Полицаите казват и на двамата “говори бързо, защото приятелят ти ще те издаде”. И така, един или и двамата признават. С други думи: ако всички съдействаме резултатът ще е най-добър за всички ни, но е в егоистичен интерес на всеки от играчите да действа за себе си – така той със сигурност ще има повече за себе си.

Сега си представете тази игра с над 200 държави и юрисдикции. Ако всички дължим 20% данък например, ще се съберат най-много средства за всички държавни бюджети. Но един или няколко от 200 държавни и правителствени глави решава, “ако аз сложа 5% данък, аз ще събера много пари за моята страна, какво ме интересуват другите”. Данъчните ставки за чужденци се оказват проблем на общите блага, подобен на опазването на околната среда или построяването на парк в даден град – кой да плати за парка? Всички по равно ли? Или живеещите най-близо да дадат най-много? Това е задача без оптимално решение, и то с много висока сложност. Пречупено през гледната точка на Шеруудската гора: защо Панама да не отчупи по-голямо парче от световния данъчен пай? Та една болница там би била 5 пъти по-полезна от нова болница в Швеция, където и без това имат най-доброто здравеопазване и най-висока средна продължителност на живота.

Данъчните ставки са огледало на народопсихологията

И все пак – как е възможно в Обединените арабски емирства корпоративната данъчна ставка да е 55%, в САЩ – около 30%, в Унгария – 9%, а в Науру – 0%? Според taxfoundation.com средната корпоративна ставка в света е 22.5%, а най-високата данъчна ставка върху личните доходи е 60%, в Швеция. Данъчните ставки, исторически погледнато, отразяват начина на мислене на една нация: те произтичат от социалното съглашение за това дали здравеопазването и училищното образование ще са безплатни, дали билетът за железопътен транспорт ще бъде дотиран, дали трамваят ще бъде безплатен, дали земеделието ще бъде субсидирано, колко големи ще бъдат пенсиите, дали ще има 3 години майчинство и помощи за безработни и т.н. Вариациите са много – в скандинавските страни държавата се грижи за всичко това и събира високи данъци (дали това е свързано с рекордния брой самоубийства е предмет на отделно проучване), а в десни страни с ниски данъци като Унгария държавата осигурява оперирането на по-малко сектори, а гражданите с оставащия по-голям процент от доходите им се грижат за нуждите, които не се подсигуряват от държавния бюджет.

Да, съществена част от големите корпоративни печалби минават през дестинации с нулеви или ниски данъчни ставки за бизнеса. Може би в идеален свят ООН може да вземе драконовски мерки и да каже, че корпоративното данъчно облагане става единно по целия свят. Ако се въведе световната средно-аритметична ставка от 22.5% навсякъде, държавите, чиито бюджети зависят от 40-50 процентови данъци ще останат на сухо. Как ще кажем на белгийците, които са свикнали на огромните си пенсии и на луксозните си болници, че от утре тези привилегии изчезват, за да не си крие Епъл милиардите в Аруба? Как ще кажем на българския бизнес, че данъците му се удвояват? Та нали бедните държави, които сега привличат приходи в бюджета си именно чрез ниските ставки за международни корпорации, изведнъж ще изгубят тези средства?!

Премахването на офшорните зони и робството имат нещо общо

Войната за независимостта на САЩ започва като данъчен спор, отчасти. Оттогава датира и слоганът “No taxation without representation”, най-общо значещ “Няма да плащаме данъци, ако нямаме представителство във властта”. Тоест, за да се съгласят губещите държави (разбира се, както демонстрирах по-горе, всеки би се мислил за губещ от единната световна данъчна ставка) да предадат статута си на “данъчен рай”, на тях трябва да им се предложи все пак някой – например богатите страни, да им строи болниците и пътищата. Тогава възниква въпросът как да се разпределят средствата: световен парламент и правителство няма. Кой ще каже къде да се достави вода и къде да се строят училища с парите на международните корпорации? Защо доходите от Икея да не си останат за паркове в Швеция?

Бащите-основатели на САШ казват, че робството е именно да плащаш данъци и да нямаш право да си представен във властта, която ги харчи. Това негодувание срещу английската корона, която им е събирала данъци и ги е харчела само във Великобритания, ражда революция. Въвеждането на световен данък без световно правителство и парламент може да доведе до подобни последици, както и всяко събитие, при което суверенът – хората, не могат да контролират властимащите и администрацията.

В заключение: офшорните зони са проблем на колективното вземане на решения в света, част от настоящето и бъдещето.

 В 2017-а година сме далеч от избора на световен премиер, министри и депутати и сякаш не сме готови да даваме от данъците си, пък били те и корпоративни, на малки и далечни страни. Може би затова малките страни правят това преразпределение сякаш насилствено, по пътя на “данъчния офшорен рай”. Парадоксално в процеса се облагодетелстват богатите вложители и лидерите на островни държави – така е устроен финансовият свят днес.

За премахването на офшорните финансови центрове в нашето съвремие липсва информираност, воля, механизми и авторитет, а “адвокатът на дявола” може да измисли 50 аргумента против всяко предложение в тази насока. Изглежда, че това е поредният от списъка глобални проблеми, с които човечеството не може да се обедини и справи, редом с глобалното затопляне, ядреното въоръжаване и други. Може би новият световен финансов ред може да помисли за отстраняването на причината, а не на симптомите – разумно харчене от страна на правителството, прозрачност в публичните финанси, ограничаване на корупцията и повишаване на ефективността на държавния сектор може би ще намалят дълговите нива и високите данъчни ставки в развития свят, така че корпорациите и богатите да не се принуждават да крият приходите си в Панама. Надявам се това да е пътят на един нов “нов Глобален финансов ред”.

Posted in Uncategorized | Tagged , , | Leave a comment

Офшорните зони са инструментите на глобалния хаос

Много силно представяне на българските студенти в конкурса за есе на тема „Офшорните зони в новия глобален финансов ред“ отчитат организаторите от Екологично сдружение „За Земята“. За участие в конкурса бяха подадени 23 есета и почти всички те демонстрираха сериозен подход към темата, усет за глобалните й измерения, търсене и намиране на релевантна информация, прекрасни езикови умения и не на последно място здрави граждански ценности.  

Изборът на победител бе труден процес, като трима оценители поставяха независимо един от друг оценки по три различни критерии. В крайна сметка се обединихме около следните 4 имена: Атанас Михнев, Велислава Крачунова, Николай Стоянов, Светлана Попова. Есетата на поне още 4 участници не им отстъпват по достойнства. По-долу публикуваме с малки редакции есето на Светлана Попова, студент V курс във ВСУ „Любен Каравелов“. В следващите седмици ще публикуваме отчасти или изцяло и останалите текстове.
Глобален финансов ред ли? По-скоро бих казала глобален безпорядък, финансов и екологичен хаос. Само привидно светът става по-развит, усъвършенстван и хуманен, но реално продължават старите противопоставяния от времето на робството: богати-бедни, властимащи – народ, като богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни. Това е така, защото богатите взимат от бедните, укривайки данъци, които в противен случай биха били полезен принос към държавния бюджет, обществените нужди и прогрес. В банковия сектор липсват равноправен финансов ред и строга регулация. Законодателни пропуски, които толерират ограбването, има във всички държави.

Офшорните зони не са абстракция, а конкретни територии, зад които, разбира се, стоят хора, които облагодетелстват и прикриват други хора – малцинството с парите.  Офшорните компании не дават компенсации за привилегията да правят бизнес, същевременно използват всеобщите природни ресурси като земя, въздух, вода, полезни изкопаеми, публичните ресурси като пътища, инфраструкрура, сгради, както и човешките ресурси. Те получават поле за изява безплатно, без да дадат нещо в замяна за получената възможност. Офшорните зони са бездни, „черни дупки” на бягащите от данъци корпорации, които застрашават обществения интерес в името на своя индивидуален.

Решението на този проблем е премахване на офшорните зони, които създават нелоялна конкуренция и ощетяват най-уязвимите, като задълбочават социалното разслояване в обществото. Необходимо е и радикално преосмисляне на данъчното облагане.  Жизненоважни и полезни за прогреса на човечеството дейности като производство на храни, лекарства, учебници, екосъобразни производства, възобновяеми енергийни източници, някои иновативни технологии – трябва да бъдат толерирани с по-ниски или нулеви данъци. Обикновеният човек трябва да има гарантирана покупателна способност за такива стоки.

Страните обедняват заради липсата на данъчно облагане върху нечии компании. Без данъци не може да се изгради нормална битова среда и вследствие на това се провалят хора, които при нормални условия вероятно щяха да се превърнат в общественозначими личности, които да дадат голям принос на света. Всяко човешко същество на тази планета, която е обща за всички, има право на базовите неща за нормален и достоен живот. Но когато човек е ограничен в стълбицата на потребностите, за да задоволява единствено първичните си нужди, той не може и да си  помисли за нещо повече от насъщния. Той се бори да оживее само още един ден, в същата мизерия. Затова трябва да се подпомагат личността, идеите и възможностите на всеки човек на този свят, а не само на „определени” хора. Само така ще има глобален напредък.

Големите офшорни корпорации ощетяват местни традиции и производства, лишавайки местното население от природни блага и ресурси, без да ги компенсират за това. Унищожават се естествени водоизточници, горски ресурси, подземни изкопаеми, земеделие, замърсява се околната среда. Но кръговратът в природата е винаги в сила: погубвайки всичко това, ние ще погубим накрая всъщност самите себе си – за да може светът да се възстанови отново, но след нас и без нас. Проблемите вървят ръка за ръка и те са не само глобални, но и разностранни. Говорим за влошаване на абсолютно всичко на планетата, не само на финансовите и икономическите показатели. Цената за безотговорността на „богатите данъчни крадци” накрая ще платят всички, а най-вече бъдещите поколения.

Едните ще платят цената с финансовите загуби, които неминуемо ще настъпят, когато изчерпим ресурсите на планетата, а другите ще платят с живота си, защото и без това нямат нищо друго. Честно ли е – неравен старт, неравен живот и неравна….смърт?! Хора умират, защото не могат да се изхранят, това е меко казано нечестно и несправедливо. Чудовищно е да убиваш хора, като ги лишаваш от благата им, но държейки някъде там пари в касичка… В света наистина има изобилие и ако малцинството богаташи не бяха толкова лицемерни и егоистични себелюбци, индивидуалисти, нямаше да има бедност и нищета. Всички държави щяха да са богати, с устойчиво развитие. Не казвам всички да са равни, защото това е утопия – все пак всеки трябва да получи според това, което е дал на света, но поне да не бъде толкова рязка тази разлика в социалните слоеве на обществото. Не е нормално някой да притежава живота на милиарди други хора. Иначе ще започнем да се делим на богати и на… нормални.

Главната причина за неравенството е на първо място икономическата несправедливост. „Богатите са станали богати с ум и труд, а бедните са такива заради мързел и ниска култура…“ Всички знаем, че не е точно така. Някои бедни нямат вина, че не могат да се развият, тъй като нямат равен старт с останалите. Може би държавата, в която са се родили те и родителите им, не им го е предоставила.

Дали държавата е длъжна да го прави –– да взима от богатите и да дава на бедните? Тук някой би се противопоставил например на незаслужените социални придобивки за ромското население в България, както и по света, и би казал: Всеки сам да се оправя,  нали капитализмът изисква всеки да получава според заслуженото. Но и по отношение на ромите проблемът е абсолютно същият: хора, работещи в сивия сектор и укриващи данъци, укриващи доходите си, се възползват неправомерно от помощи и социални облекчения, като по този начин лишават действително нуждаещите се. Тоест, липсва достатъчен контрол, който да е насочен към всички: както към големите фирми, така и към гражданите.

Несправедливост е превръщането на света в глобална офшорна зона, в която цари неравнопоставеност и беззаконие. Нали точно това са целите на държавността и съвременните световни политики – хората, държавите, нациите да се обединяват, за да са по-силни и да растат заедно, да си помагат, като бъдат справедливи спрямо всички? Ето тук е парадоксът и противоречието на офшорните зони! В противен случай, защо изобщо говорим за съюзи, за държавата като такава, за обществени услуги, здравни осигуровки, за държавни училища, за социални осигуровки и пенсии? Ами да оставим всички тези глупости, хората да си спестяват парите, да ги укриват както искат и да се оправят сами. Има и частни болници и частни училища и всеки да се оправя според парите, възможностите и труда си.

Решението на проблема трябва да е глобално, не индивидуално. Не бива всеки да гледа да оправи само собственото си положение. Тоест, има нужда от данъци, адекватни спрямо положението на всеки човек и спрямо всяко производство. По-високите данъци ще спомогнат за облагородяване на средата, в която живеят всички. Резултатите ще са прогрес на родината, а не ограбването й, по-малко бедност в страните, по-малко бежанци и престъпност, повече благополучие в света.

Офшорните страни в момента контролират повече пасиви, отколкото САЩ или Китай. Също така, парите, които се съхраняват в офшорните зони са колкото бюджетът на страните от еврозоната – или дори повече, защото никой не знае със сигурност. Легендата за Бермудския триъгълник и изчезващите в него кораби днес звучи така:  към Бермудските и други подобни острови – в „данъчния рай“, изчезват много пари на анонимни  компании. Това са места за укриване на средства от наркотици, оръжия, проституция, контрабанда, които клатят регулираните пазари и създават финансови и икономически кризи. Компаниите после инвестират в неща, които са по-оборотни, по-ликвидни. Тоест те искат парите, „спестени” от данъци, да им донесат възможно най-бързо още повече печалби. По този начин те „изпират” парите си и стават все по-богати.

Когато предоставят все по-щедри данъчни отстъпки на компаниите, правителствата правят грешен залог. Прехвърлянето на данъчната тежест от корпоративния данък към ДДС ощетява най-уязвимите слоеве от населението и задълбочава социалното разслояване и хроничната бедност. Заедно с това, държавите сами си копаят гроба, надявайки се да привлекат по-този начин инвестиции на големи компании, които ще създадат работни места и ще подобрят икономиката. Но никой не иска да прави бизнес в страна със слаба инфраструктура, необразована и болна работна ръка, било тя и евтина. Сложното законодателство и нормативната база в страните очевидно не работят – трябват по-прости, интуитивни и глобални решения на проблема.

Всъщност всички виждаме решението, което е много просто, но се заблуждаваме, защото знаем, че ще навредим на нечии интереси. А хората с възможности после може да навредят на нас, слабите и онеправданите. Разсъждавайки така, ние се обричаме на робство. Нашите поробители са и ще са парите и властта. Хората с офшорните компании са тези, които правят законодателството, от което могат да се измъкнат. Решението е на власт да застават само хора, които доказано нямат бизнес: независими професионалисти, но не и бизнесмени. Някой ще каже – ами ако нямат бизнес, как ще  взимат решенията за развитието на бизнеса? Много просто, и аз не съм готвач, но мога да готвя. Не е нужно да си бизнесмен, за да разбираш от бизнес, а дори да си такъв, никога не е гаранция, че си успешен и решенията ти са най-правилните.

Поддръжниците на офшорните зони твърдят, че те спестяват данъци на компаниите и правят продукцията им по-евтина и качествена, като по този начин стимулират продажбите и развитието на компанията. Но на каква цена, щом някои хора така или иначе не могат да си позволят да купуват? Богат на беден не вярва. И за какво ни е това безумно производство – свръхпроизводство от всичко по много и в най-различни вариации? Производството и потреблението са неравномерно разпределени по света и премахването на офшорните зони ще спомогне за изглаждане на тази неравномерност, защото „офшорките” създават монополи и унищожават местни и национални бизнеси, или възможности за развитието на такива.

Но защо да взимаме повече данъци от тези, които работят повече, така ще ги демотивираме – твърдят поддръжниците на „укритията”. Ще се вземе повече, защото работейки и произвеждайки повече, те ползват повече поле за изява: терени, трудови ресурси и т.н . Но аз ще попитам обратното: защо този, който работи и произвежда най-много, да бъде насърчаван с по-ниски данъци? Той все пак получава печалбата си, нали? И данъкът ли трябва да влезе в графа „печалба”? Това е нелогично.

А не губят ли мотивация хората, които са просто работници и заплатите им отиват в плащане на косвени данъци, докато на работодателя е простено, че се възползва от труда им и печели от стоките, които продава на същите тези работници? Например в България, когато обикновените хора купуват храна, лекарства, учебници и т.н – неща от първостепенна нужда, те всъщност компенсират дупките в бюджета, получени от невнесените данъци на фирмите. Чрез високия данък върху консумацията и ниския върху труда се ограничава покупателната способност на населението и се намаляват разходите за бизнеса. Утежнява се данъчният товар върху най-уязвимите групи, като не се прави разлика между производители, работници, пенсионери, студенти, ученици или деца. Така се поражда голямото неравенство на доходите и в социалния живот. Ниските фирмени данъци в България лишават населението от сигурност, адекватни публични услуги и насърчават корупцията.

Офшорните зони се оправдават като решение на голямата данъчна тежест в другите страни. Обаче богатите държави имат високи данъци, но и по-висок жизнен стандарт, сигурност и работещи институции. Политиците, подкрепящи „офшорките” в момента подпомагат икономическия елит, от който са част и самите те. Правителствата се опитват да подкрепят мултинационални, чуждестранни компании да правят бизнес в тяхната страна, за да увеличават работните места, но същото би се получило и при насърчаване на местния бизнес, а не чрез лишаване на държавния бюджет от средства, необходими за здраве, образование и култура. Не трябва да се дава предимство на чуждия бизнес – това е застрашаване на националния интерес.

Тоест офшорните зони са заплаха за националния интерес. Държавите сами подкопават конкурентоспособността си и бъдещия си прогрес. Независимо дали става въпрос за преки, косвени или каквито и да било данъци – става въпрос само и единствено за пари. А парите са общо право, както и земните блага. Офшорните фирми създават нелоялна конкуренция, която е незаконна, защото ощетява коректните фирми, които плащат реални данъци и не ги укриват в страни с ниска данъчна тежест. Това е реална кражба.

Твърдението, че ще насърчим и дадем по-голяма власт на  някои лоши диктатори и те ще водят повече войни, ако им дадем повече пари от данъци в държавната хазна, е абсурдно. Рисковете съществуват така или иначе. Да не би сега войните да са спрели – винаги ще ги има и дори е по-опасно, ако повечето пари са разпределени само в няколко човека, отколкото в цялото население. Сега се води война от богатите за унищожение на най-уязвимите. Да си представим, че не говорим за пари, а за човешки животи и съдби. Тогава 62-ма милиардери разполагат с живота на 3.5 млрд. души и имат реалната възможност и власт да ги контролират или да ги унищожат, ако пожелаят. Трябва ли да им даваме тази привилегия? Нима те не са хора като всички останали? Никой не отнася в гроба парите си. Плащането на данъци е отговорност към обществото. По-ниските данъци или липсата им водят до некачествени публични услуги, лоши пътища, ниска сигурност, лошо здравеопазване и образование. Данъците са солидарно споделен разход и инвестиция в бъдещите поколения и в подобряване на жизнения стандарт на населението. Спомагат за развитието и поддържането на обществото като цяло, защото без това развито общество  къде ще се продават новите произведени стоки и услуги?

Не – в света няма нищета, ние изкуствено я създаваме. В света има  излишък, но ние не използваме своя потенциал. Офшорните компании трябва да покажат социална отговорност към държавите и обществото – защото се предполага, че произвеждат именно, за да оставят нещо положително на света, а не да го разрушат. Глобален проблем било това, откъде да се вземат парите и в какво да се инвестират! Аз не виждам проблем тук – всяко човешко същество интуитивно знае какво е необходимо за благото на света, но понякога е заблудено от алчност и себични подбуди. Осъзнаването на нацията и човечеството ще допринесе за предотвратяване на финансовата и екологична криза на планетата, които са взаимосвързани, защото в природата нищо не се губи – то е просто поток. Дали това ще продължи да е офшорен поток е наш избор. В какъв свят искаме да живеем?

Posted in Uncategorized | Tagged , , | Leave a comment

Избягалите данъци: Кой плаща данъци в Централна и Източна Европа?

Често се говори за „високи“ или „ниски“ данъци, но от значение е не само размерът на данъчната тежест, но и кой в обществото я носи. Правителствата в редица страни облагат със символични данъци огромните мултинационални корпорации, очаквайки по този начин да спечелят повече работни места, престиж – и още нещо. Опитът показва, че все някой трябва да плати данъчната сметка. Данъчните подаръци за Големия Бизнес падат върху плещите на обикновените хора и на малките и средни местни фирми.

Това гласи заключението от нов доклад [1], посветен на данъчното облагане на най-големите компании в Централна и Източна Европа (ЦИЕ). „Избягалите данъци“ е съвместен труд на неправителствени организации от шест страни в региона. Идеята за това изследване тръгва от България.

Това не е случайно: десетте компании в България, които отчитат най-голям оборот за 2015 г., взети заедно не само че не плащат данък на държавата, но всъщност получават данъчни приходи от над 150 млн. лв. В законодателството на редица страни е предвидено приспадане от дължимия данък на загубите от предходни години. Но само в България данъчната загуба е придобила подобни гротескни размери.

България води не само по отношение на либералното данъчно облагане на големия бизнес. В сравнение с другите страни в региона, а и отвъд него, българският бюджет най-силно разчита на „скритите данъци“. ДДС и акцизите върху горивата и тютюневите изделия формират над 70% от данъчните приходи в държавния бюджет. Средната норма на „скритите данъци“ за страните в региона е с около една трета по-ниска.

runawayВсе пак Лукойл Нефтохим, които не са плащали корпоративни данъци от цяло десетилетие, имат съперници по данъчна еквилибристика в останалите страни от региона. Докладът „Избягалите данъци“ например засяга данъчните практики на полската Orlen Group, която има мощен клон в Чехия. В Полша Orlen е платила половин милиард злоти данък печалба, но в Чехия дъщерната Unipetrol отчита загуба в четири от последните пет години. При положение че над половината от разходите на чешкото поделение са за доставки от Полша, това не може да не породи въпроси. Още повече, че освен Orlen инвеститори в Unipetrol са и няколко анонимни кипърски акционери.

Унгария се очертава като „данъчният рай“ на ЦИЕ. Повечето от най-големите компании там плащат ефективен корпоративен данък под 1%, независимо че ставката за печалби над 500 млн. форинта е 19%. Тук изпъква унгарското поделение на General Electric, което е получило близо 9 млрд. долара дивиденти от други поделения на конгломерата, за да бъдат те обложени в Унгария с 0.002% данък.

Редица от най-големите компании в Полша са държавни или с голямо държавно участие и за тях е много по-трудно да се възползват от вратичките в данъчните закони. За сметка на това, те декларират много ниски печалби и съответно данъчните им отчисления са скромни.

В Латвия Latvenergo постига най-висока норма на печалба (20%), но в същото време плаща и най-нисък данък, тъй като ползва данъчни отстъпки за внедряване на нови технологии. В Словения Gorenje не е плащала корпоративен данък в течение на пет години. Докладът „Избягалите данъци“ предлага още редица примери за големи компании – данъчни „иноватори“ в ЦИЕ.

Заключението на доклада гласи, че независимо от ниските данъчни ставки в региона, големите компании в ЦИЕ като цяло се изкушават да избягват дължимите данъци. Безплатен обяд няма: щом Големият Бизнес не иска да плаща, плаща населението. В интерес на гражданите е правителствата от Централна и Източна Европа да работят заедно на европейско равнище, за да осигурят общ набор от правила и норми за данъчно облагане на компаниите.

Докладът “Избягалите данъци. Кой плаща данъци в Централна и Източна Европа” е достъпен от следния линк

Докладът ще бъде представен на специална пресконференция в Брюксел на 7-ми март, в която ще има и българско участие.

Posted in Uncategorized | Tagged , , | Leave a comment

Конкурс за студентско есе: Офшорните зони и тяхната роля в новия Глобален финансов ред

students_1

ЕС „За Земята“ обявява конкурс за студентско есе на тема “ Офшорните зони и тяхната роля в новия Глобален финансов ред “, очакваме вашите есета в обем не повече от 3 000 думи на електронен адрес: konkurs@zazemiata.org.

Краен срок: 28 февруари 2017 г.

Сполучливите текстове ще бъдат публикувани на Блога за Данъчна справедливост (https://taxdog.wordpress.com/), а авторите на четирите най-добри есета ще бъдат наградени със специална образователна екскурзия до Брюксел и Амстердам с обиколка на най-важните места свързани с лобизма в Европейската столица и със статута на данъчен рай на Холандия. Пътуването ще бъде във втората половина на Март 2017 и покрива самолетни билети, наземен транспорт, нощувки и джобни пари.

Конкурсът няма ограничения студенти от кои специалности могат да участват, но темата е особено подходяща за следващи икономика, право, политически науки и журналистика. Не очакваме от вас нито експертни познания, нито да споделяте позициите на За Земята по отношение на данъците и данъчните убежища. По-скоро, искаме да открием във вашите текстове задълбоченост, отчитане на многобройните и противоречиви фактори в тази сложна материя, както и оригинална мисъл, насочена към практически решения на проблемите. Всеки студент може да участва с по едно есе.

Няколко думи за двъхновение:

Независимо от огромния напредък на технологиите и прираста на световното богатство, милиони хора в Глобалния Юг продължават да не могат да задоволят базови нужди като храна и вода, дом с приемливи санитарни условия, здравеопазване и образование, което дава шанс за излизане от бедността. Според много изследвания и анализи на водещи учени, една от причините за изоставащото развитие е ограбването. Глобалните корпорации се възползват от природните ресурси и евтиния труд в развиващите се страни, без да дадат своя насрещен дял под формата на дължими данъци. Изследване на ООН установи, че поне 100 милиарда долара е годишният размер на неплатените данъци, които мегакорпорациите укриват от Глобалния Юг. Още повече средства (138 млрд.) изтичат през дупки в законите.

Офшорните зони имат ключово значение в играта на данъчна криеница. Те са десетки на брой и по правило имат следните характеристики: 1) много ниска данъчна тежест за чуждестранни фирми и физически лица; 2) много висока секретност във финансовите институции, тоест инвеститорите запазват анонимност; 3) благоприятна среда за откриване на нов бизнес и финансови операции. Някои от най-известните офшорни зони са тропически острови, скрити от медийно внимание, но има и такива, разположени в сърцето на индустриалния свят. Трудно е да се оцени какво точно се крие в офшорните зони, но според изследователите на този тайнствен свят на парите, то се измерва с десетки хиляди милиарди долари.

Според много икономисти офшорните зони са тумор в съвременния свят, тъй като те не помагат за нарастване на богатството, а само за разпределянето му – и то по начин, който ощетява най-бедните и задълбочава неравенството в света. В офшорни зони се крият пари от мръсен бизнес – наркотици, оръжия, контрабанда. Огромните нерегулирани офшорни парични потоци създават нестабилност и провокират кризи на пазарите. Има и друга гледна точка, според която офшорните зони са естествена реакция на прекомерната данъчна тежест в развития свят. Тъй като държавата определя твърде високи ставки за корпоративния данък, бизнесмените поддържат сметки в офшорни зони, откъдето лесно могат да прехвърлят ресурсите си към операции с най-висока доходност. Офшорните зони са добри за общата ефективност на икономиката и са находчив начин да се ограничи достъпа на корумпирани държавници до публични средства – твърдят поддръжниците им.

Имат ли място офшорните зони в глобалния финансов ред и ако да – каква е тя? Какво ще спечелим и какво ще загубим, ако ги оставим да съществуват – или ако ги забраним? Как светът може да се противопостави най-ефективно на укриването на данъци, което лишава от средства най-силно нуждаещите се? Защо при целия икономически напредък все още има крайна бедност и екологично варварство в света – и имат ли офшорните зони нещо общо? Кой би спечелил, ако офшорните зони бъдат закрити – или напротив, ако развитият свят придобие характеристиките на една голяма офшорна зона?

Примерни източници на информация – статии и становища по темата:

1) Блог за Данъчна Справедливост:

2) Pulling the Plug: How to stop corporate tax dodging in Europe and beyond. Oxfam, 2015 http://policy-practice.oxfam.org.uk/publications/pulling-the-plug-how-to-stop-corporate-tax-dodging-in-europe-and-beyond-346860

3) “Йо – хо – хо и офшорна компания“. Михаела Иванова, 2014 http://evromegdan.bg/521/%D0%BC%D1%8A%D1%82%D0%BD%D0%B8-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B8-%D0%BE%D1%84%D1%88%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B5

4) „Офшорни бухалки“. Bodil.bg , 2016 http://bodil.bg/2016/03/19/offshore/

5) “Неделно четиво за офшорни зони”. Красен Станчев, ИПИ, 2016 http://ime.bg/bg/articles/nedelno-etivo-za-ofshorni-zoni/

6) „How to explain offshore banking to a five year old”. Guardian, 2016 https://www.theguardian.com/world/2016/apr/05/how-to-explain-offshore-banking-and-when-it-is-naughty-to-a-5-year-old

7) International Consortium of Investigative Journalists:

 

Posted in Uncategorized | 5 Comments

Дори богатият не живее добре в бедна страна

Какво още може да ни учуди в седмицата, в която разбрахме, че осем милиардери имат толкова богатство, колкото половината свят? Както и че за всеки долар, даден като помощ на Третия свят, Първият свят прибира обратно 24 долара? Все пак България има с какво да учуди света, щом става дума за неравенство. Интервю с Боян Захариев, програмен директор в Институт “Отворено общество”.

interview_boyanzahariev

Какво е неравенство, най-общо казано? И какво отличава неравното от справедливото общество?    

За неравенство може да се говори в много сфери на живота, да не кажа във всички сфери. Най-известният вид в пазарната икономика е неравенството в доходите. Но зад него се крият много други видове неравенства – разбира се, също свързани с парите, но които съществуват и самостоятелно и усилват действието на бедността.

Например в образованието, в достъпа до услуги, в здравеопазването – последното се отразява в голям кръг биологични неравенства. Да станеш нетрудоспособен много по-рано в живота си, или да ти се появят хронични заболявания. Да умреш по-рано и да имаш по-кратък живот. Много по-голям риск децата ти да се разболеят или да умрат… Всичко това може да се сложи под общия знак за неравенство. Или, по-скоро, има много различни видове неравенства, които се натрупват и усилват едно друго.

Как стои въпросът с неравенството в България?

България, заедно с други бивши социалистически страни от Централна и Източна Европа, които станаха членки на Европейския съюз, през последните вече повече от 20 години има особена траектория на много рязко увеличаване на неравенствата. Може да храним всякакви резерви към предишното авторитарно, несвободно общество, но ако погледнем в базите данни на Световната банка, а дори и в българската статистика, нивото на неравенство, измерено с най-различни индикатори – като започнем от заплащане на труда и стигнем до достъп до здравеопазване и образование, в миналото е било много по-ниско.

У нас се наблюдава рязко увеличаване на неравенствата, което не е често срещано явление в историята. Има места, като Африка, които изостават със столетия поради екологични, исторически и други причини, но у нас става дума за относително кратък период от време. Това е като денивелацията: когато слизаш от високо, или изплуваш от дълбоко, изведнъж се появяват реакции, които са опасни за организма – в случая, за обществото.

Нашето общество не беше подготвено, то нямаше институциите, които в една пазарна икономика може да се справят с неравенствата. Съвременна социална служба, организация на образованието, здравеопазване – защото то стана съвършено различно от това, което беше преди. Тази екосистема от институции липсваше, тя трябваше да се изгражда. Не навсякъде това стана еднакво успешно. Бих казал, че България не е най-добрият пример сред бившите социалистически страни в Централна и Източна Европа.

Споменахте „опасно“ – как неравенството застрашава обществото и икономиката?         

Рязката промяна към по-високо неравенство може да е дори по-опасна от продължителното съществуване на големи неравенства. Тя дестабилизира обществото и създава усещане за несправедливост, често оправдано. Хората започват да се питат: защо едни тръгнаха нагоре, други останаха, където са, а мнозина тръгнаха надолу? Кои са тези сили, закони и правила, които движат това?

Наблюдавайки реалността, хората често виждат примери за забогатяване с неприемливи способи, което създава горчив привкус, тревожност в обществото. Цари усещане за преход: в смисъл, че не си никъде – ти си на път от едно място за друго, не знаеш кога ще стигнеш и даже не си точно сигурен в каква посока вървиш.

До какво води това? Ще посоча само един външен симптом. В една не толкова бедна страна – България не може да се сравнява с Африка и с повечето страни в Латинска Америка и Азия по равнища на бедност, емиграцията е по-голяма от емиграцията от най-бедните части на планетата. Страни като България, Румъния, мога да добавя и други, генерират нива на емиграция, които надхвърлят почти всичко познато.

Това е изцяло икономическа емиграция и тя е симптом за нестабилност в обществото. Там се случва нещо проблемно – нещо, което изисква внимание.

Ако деца с еднакви умствени способности учат в едно и също училище, но техните родители имат различни реални възможности, какво може да се очаква на края  на тяхното образование?

Много зависи в коя страна децата тръгват на училище. В докладите от международното изследване PISA се вижда, че България е сред страните в Европа, където социално – икономическият статус на родителите има най-силно влияние върху образователните резултати.

Това също поражда чувство на несправедливост. За възрастните казваме, че някой сам си е виновен, че не е бил мотивиран, че не е полагал усилия. Но ако се окаже, че представянето на едно дете в училище зависи от дохода на родителите и от това къде то живее – в богат квартал или в гето, това вече е проблематично. То говори, че в обществото има механизми, които генерират дългосрочно неравенство и го предават през поколенията.

При нас нещата стоят точно така и може много да се коментира какви са причините. Според мен, това е ранният подбор: изпращането на ученици в т.нар. елитни училища, където попадат предимно деца, чиито родители имат възможности да плащат частни уроци, да инвестират в тях, да им помагат.

Мислите ли, че в България се задълбочава неравенството на етнически принцип?

Да, това също е факт. В пазарната икономика неравенството в доходите почти винаги се преплита с други видове неравенства. Възможно е някой да живее в тежки условия, дори доходът му да не е под линията на бедност. При малцинствата доходите са многократно по-ниски, равнищата на бедност в някои гета са над 60% при средно 21-2 процента сред населението. Но там има и други бариери, свързани с дискриминацията, с мястото на живеене, с много други шансове в живота, които се наслагват.

Ситуацията в някои гета силно се влоши през 1990-е и след това не се е подобрила. Това е друг голям проблем, който също генерира миграция, и то най-злощастната: на бедни хора, които тръгват към по-богатата част от Европа без ресурси, често и без образование и подготовка. Този вид миграция става много видим и генерира в онези общества реакции и паника.

%d0%b0%d0%ba%d0%b0%d1%86%d0%b8%d1%8f

Какви са механизмите, които по-развитите капиталистически общества използват, за да намалят антагонизма в обществото?

От тези, които ги няма у нас, специално за Европа бих посочил данъчната и осигурителна политика. Там облагането е значително по-прогресивно: говоря както за данъците върху доходите, така и за здравното и социалното осигуряване. В България в някои случаи облагането е дори регресивно, защото тези с най-ниски доходи всъщност плащат по-голям дял.

При данъка върху доходиите има пропорционално облагане. При осигурителните вноски обаче има тавани, максимален доход, над който вноски не се дължат. Това означава, че най-богатите, които печелят повече от осигурителния таван (2600 лв. месечно) – да кажем 5 или 10 процента от населението, като теглят чертата в края на годината, се оказва, че са платили по-малък процент от дохода си за данъци и осигуровки от някой, който едва свързва двата края.

Бих се спрял първо на данъците, но трябва да споменем и социалните услуги и образованието. Също и политиката за заетост: България отделя много малък процент от брутния си вътрешен продукт, за да подпомага заетостта на най-уязвимите групи в обществото, на дългосрочно безработните.

Коя тогава е първата стъпка, която трябва да предприеме България за справяне с неравенството?

Първата стъпка е в данъчната политика: ако е малка стъпчица, поне да има някакъв необлагаем минимум за най-бедните, които да не плащат данък върху доходите си. След това, да се погледне към таваните в здравноосигурителната и социалноосигурителната система, там бремето е много несправедливо разпределено. Трето, отново в здравното осигуряване, е огромният брой здравно неосигурени – почти 1 млн. души. От тях, според мен, поне половин милион са бедни хора, които в някоя друга европейска страна биха получили подкрепа за достъпа си до здравеопазване.

Накрая, но това тук би станало много трудно, бих мислил да се върне прогресивното данъчно облагане върху доходите на физическите лица.

Накъде водят икономическите решения, които се взимат у нас във връзка с неравенството?

Напоследък – през последните 8 или 10 години, откакто се въведе пропорционалното данъчно облагане, нищо особено не е правено в посока облекчаване на неравенствата. След онези драстични решения за т.нар. „плосък данък“ не е правено нещо и в обратната посока, но вече имаме достатъчно вградени механизми в нашите политики, които генерират неравенство. Поне откакто сме влезли в Европейския съюз, политиката ни е една и съща. Това е съвпадение във времето, не твърдя, че има друга връзка.

У нас е силно изразено регионалното неравенство в доходите. В Северозападна България доходът по паритет на покупателната способност е 23% от средния за ЕС, в София е 100%. Действително ли стандартът на живот в столицата се изравнява с европейския? С какви регионални политики може да намалим неравенствата?

Да, София може би е единственото място в България, което в голяма степен е догонило средноевропейския доход. Но доходът не е единственото нещо, което определя качеството на живота. „Догонването“ става в условията на голям наплив на хора към няколкото големи града, особено към София, и е свързано с претоварване на инфраструктурата, със спад в качеството на редица услуги и с голямо замърсяване. София е един от лидерите в Европа по замърсяване на въздуха. Всичко това означава, че дори при по-добър доход не може да си гарантираш високо качество на живота, поне по отношение на здравето.

Добавя се и натоварването върху образователната инфраструктура, с което така и не можахме да се справим: липсата на детски градини и огромните разлики в качеството, които предлага училищната мрежа. В София на разстояние  100 метра може да видим т.нар. елитно училище, в което за едно място кандидатстват 10 деца, и в съседство друго, където много от децата няма да завършат и има проблеми с поведението и посещенията.

В регионален план действително имаме големи разлики. Парадоксът е, че някои от най-изоставащите и западащи места в България всъщност са близо до икономическите мотори. Ако тръгнем на север от София много бързо, още в Софийска област, ще попаднем в места с много висока безработица и бедност. Още по-на север, където вече не може да се пътува до София на работа, започва голямото обезлюдяване и общият упадък на икономиката.

Това са проблеми, които дори не сме тръгнали да решаваме. Те не са от днес и вчера, те са с давност десетилетия, но и нищо не сме направили и те се задълбочават.

Като говорим за неравенство, обикновено се фокусираме върху основата на пирамидата. Но какво може да кажете за най-богатите българи?

Интересувал съм се от проблемите на други прослойки в обществото, най-богатите българи не са ми толкова познати и не мога да говоря от тяхно име. Но ми се струва, че в неравно общество като нашето дори за най-богатите е трудно да си гарантират високото качество на живота, което биха имали хора не толкова богати, примерно от горната средна класа, в някое друго общество, което поддържа по-здравословен климат за всички.

Според вас, дали наистина неравенството е вредно за икономиката?

Аз съм от хората, които биха направили компромис с икономическия растеж, дори той да е необходим – за сметка на по-ниско неравенство. Мисля, че дългосрочно това е добър избор.

Много икономисти и икономически теории твърдят, че намаляването на неравенството подпомага икономическото развитие. Но за мен това не е чисто рационален икономически избор: общото качество на живота, това човек да е щастлив и да живее добре, зависи от много други неща. Дори ако поддържането на по-ниски нива на неравенство изисква да загубиш малко от икономическия растеж, мисля, че този избор би си струвал.

Вашето лично усещане за неравенството?          

Прави ми впечатление липсата на чувствителност, на емпатия, на разбиране за тези проблеми в нашето общество. Неслучайно политиките, за които споменах, са станали възможни. Станали са възможни, защото много граждани са гласували за тях – като са подкрепили онези, които ги предлагат. Хората подкрепят политики, които накърняват техните интереси… В това има нещо от предисторията ни, може би страх от това, което е било преди, не зная. Но това поведение и политическият избор на нещо, което не е в твой интерес, продължават да ме учудват.

Въпросите зададоха Димитър Събев и Фани Бъчварова

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , | 2 Comments

Първи по неравенство

Най-богатите 10% от българите печелят повече, отколкото половината нация. По отношение на разпределението на доходите в обществото, България се движи в противоположната посока на развитите европейски страни

От Димитър Събев

SONY DSC

Бедният човек има много ръце – ако искаш да помогнеш, все някоя ще хванеш. Статуя в Сан Франциско

Кой ли във времето на социалистическия режим вярваше искрено, че в България се строи общество на равенството? Вятърът на промяната затвърди убеждението, че справедливото общество включва и разслояване на доходите, тъй като човекът, който се учи, труди и съзнателно поема рискове следва да се радва на по-добър резултат в сравнение с пасивния и неспособния.

Надали привържениците на тази естествена правда са предполагали колко далеч ще се отмести махалото. Днес България е на дъното на европейските класации по богатство – и начело в списъка на най-неравните общества. Парадоксално, но откакто членува в Европейския съюз, наричан „общество на благоденствието“, неравенството в България се задълбочава.

Прекомерното неравенство нанася големи щети на икономиката и на обществото и това отдавна е известно. Рецептата срещу неравенство е на първо място реформа на данъчната система, а в дългосрочен план – и на образованието. Но за да се случи подобна реформа, политиците трябва да поставят националния интерес пред партийните и класовите съображения.

Долната половина  

Ако населението на България се раздели на две равни части според дохода, който хората получават, за „долната половина“ ще останат 25.3%, а „горната половина“ ще се радва на 74.7%. Данните са на Евростат за 2015 г. С други думи, по-бедната половин България в момента получава една четвърт от националния доход, а по-богатата половинка – три четвърти.

За целия Европейски съюз делът от „питката“, който получава бедната половина от населението, е 29.1%. Единствено в Румъния и Литва долната половина взима по-малък дял от нас – съответно 24.7% и 24.5%. Най-щедра е Словакия, където разпределението е 33.8 : 66.2 процента.

inequality3

Няколко процента разлика са от голямо значение, тъй като в случая става дума за големи групи хора около и на самата линия на бедността. Когато въпросът опира до насъщна храна, отопление, дрехи за зимата и лекарства за децата, сто евро правят огромна разлика.

Също така, България и Румъния са относително бедни общества: 25% от дохода на България далеч не съответства на 30% от дохода на Германия.

Прави впечатление и друга негативна тенденция: в България за последните 10 години порцията на бедната половина чувствително се е смалила. През 2006 г. тя все още взима 28.6% от общия доход – стойност, близка до средната европейска.

Загубата на 3.3 процентни пункта от дохода на „долната България“ е най-изразеното понижение в ЕС. В Румъния за последните 10 години доходът на бедните петдесет процента всъщност нараства – както и в Унгария, Полша, Португалия, Великобритания и ред други страни членки.

Най-бедни, най-богати   

“Най-богатите 10% от населението на САЩ печелят поразителните 29% от националния доход“ – посочва в скорошна статия Калин Анев Янсе. Авторът – българин и генерален секретар на Европейския механизъм за стабилност, намеква за евентуална връзка между високото неравенство и резултатите на изборите в САЩ и референдума във Великобритания.

Защо тогава онези 28.4% от националния доход, които прибират най-богатите 10% от българите, не ни изглеждат „поразителни“? А до какви електорални изненади може да доведат?

Таблиците на Евростат сочат, че единствено в малката радикална Литва богатите десет процента прибират повече, 28.8% от дохода. Нормата за развитите демокрации в ЕС е около 23%.

Калин Анев пише на сайта на Световния икономически форум, че „по-честното и равномерно разпределение на доходите“ в Германия, Франция и Холандия стои в основата на „достъпното първокласно образование, социалното осигуряване срещу черни дни, както и данъчните схеми, открили точния баланс между стимулите за амбициозните хора да работят здраво и осигуряване на достойни доходи за по-малко успешните“.

Данните принуждават да признаем, че България се движи в точно обратната посока: през последните 10 години пропастта между бедни и богати у нас чувствително се е разширила. През 2006 г. най-бедната десета от българите са печелили 2.8% от дохода – през 2015 г. този дял спада на 2.2%. За същия период най-богатите десет процента увеличават порцията си от 23.9% на 28.4%. Поне в онтосително отношение, бедните у нас стават все по-бедни, а богатите – все по-богати.

През 2015 г. най-богатите 10% от гражданите на Европейския съюз печелят 8.6 пъти повече по сравнение с най-бедните 10%. В Белгия, Чехия, Холандия, Словения, Словакия, Финландия и Швеция разликата в доходите на върха и на дъното е под 6 пъти.

В България тази ключова величина възлиза на 12.9 пъти. Отстъпваме в това отношение на още по-поляризираните гърци, испанци и румънци, но отново сме в „челните редици“.

inequality2

И още едно сравнение, което може да демонстрира положението с неравенството в България. У нас най-богатите 10% от населението печелят повече, отколкото цялата „долна половина“. Подобен случай в ЕС са само още Румъния, Латвия и Литва.

Богатите десет процента българи се радват на с 3.1 процентни пункта по-голям доход от бедната половина от населението. Средно в ЕС, „долната половина“ взима с 5 пр.п. повече от десетте процента най-богати.

Болести и рецепти

Някои икономисти, особено тези, които не виждат в неравенството икономически проблем, изразяват съмнения относно данните за разпределението на доходите. Действително – и най-бедните, и най-богатите хора рядко попадат в извадките на европейската статистическа служба.

Така или иначе, към всички европейски страни се прилага една и съща методология. Ако и да има някакво разминаване относно действителните дялове (които вероятно говорят за още по-голяма поляризация на доходите), то поне може да се разбере къде е всяка една страна на европейската карта на неравенството. Няма съмнение, че България е в крайна позиция.

Затова да припомним отново защо прекомерното неравенство е вредно за икономиката.

  • Повече хора с ниски доходи означава по-малка консумация на вътрешния пазар, съответно по-ниски обороти на фирмите, по-малко работни места, по-слаби държавни приходи.
  • Ако доходите се насочат към богатите, те ги харчат за вносен лукс или спестяват. Именно от тези спестявания се формират имотните и борсовите балони. Ако доходите се отнемат от най-бедните, те заместват липсващото с кредити и общата зависимост на обществото от финансовия сектор се покачва;
  • Бедността се самовъзпроизвежда, ако хората не разполагат със средства за образование на децата си. Бедните имат по-лош здравен статус и ниска производителност на труда.
  • В неравните общества асоциалното поведение е по-често срещано явление, а това чувствително увеличава публичните разходи и намалява възприятието за благосъстояние;
  • В общества с голямо разслоение хората на дъното не виждат реални шансове да се доберат до върха. Успехът на малцината създава усещането, че играта не е честна. Това отнема стимулите на обикновените хора да се борят да подобрят положението си. Институциите са в упадък;

Лекарството срещу прекомерното неравенство е прогресивна данъчна система с необлагаем минимум. Също така, доходът от ренти следва да се облага по-строго, отколкото доходът от труд.

Превенцията срещу неравенството е образование: някои страни залагат на ранно професионално обучение, други – на високо общо ниво, което приближава „икономиката на знанието“.

Преди да избягаме в Космоса

Все още се случва икономисти да слагат знак за равенство между ръста на брутния вътрешен продукт и добрия икономически резултат – без да отчитат как този продукт се разпределя. Но каква е ползата за обществото като цяло, ако ръстът на БВП се „паркира“ при най-богатите и в същото време финансовите механизми правят бедните още по-бедни?

Каква е ползата и за елитите, ако в процеса на своето безспирно забогатяване унищожат обекта, който се стремят да управляват – обществото? Унищожението не е метафора. Според прочутия физик Стивън Хокинг, живеем в най-опасния момент от човешката история, защото „разполагаме с технология да унищожим планетата, на която живеем, но още не сме развили способността да я напуснем“ – и по тази причина не може да си позволим да игнорираме неравенството.

В скорошна статия за в. „Гардиън“ Хокинг обясни как технологичният прогрес е позволил на много малки групи хора да правят невъобразими печалби, докато масите губят традиционните си работни места във фабрики и на полето. Благодарение на новите средства за комуникация днес неравенството може да се види от всеки кът на планетата. Резултатите са миграция, мизерни предградия, загуба на толерантност, подклаждане на политически популизъм.

Светът воюва срещу себе си, вместо да търси решения на проблеми като промяна на климата, недостиг на храни, свръхнаселение, масово изтребване на хора, епидемии, окисляване на океани. „Тъй като ресурсите се концентрират във все по-малко ръце, ще трябва да се научим да споделяме – много повече, отколкото досега“, заключава Хокинг.

Скандинавия в Източна Европа

Някои твърдят, че неравенството е задължителна цена за икономическия растеж. Правителствата трябва да избират какво ще толерират: равенство или развитие на икономиката. Догонващо развитие без ръст на неравенството е невъзможно – гласи постулатът на неоконсерваторите.

Ситуацията в България сякаш потвърждава това „правило“, в което обаче има твърде много изключения в непосредствена близост до нас. България не е единствената страна от бившия социалистически лагер, която изживява преход от планова към пазарна икономика. В Чехия, Словакия, Словения, Унгария и отчасти в Полша прирастът на благосъстоянието е по-съществен от българския, но взрив на неравенството не се наблюдава.

В Чехия най-богатите 10% днес печелят само 5.3 пъти повече, отколкото най-бедните 10%. Същият е делът в Словения, в Словакия той е 5.8 пъти, в Унгария 6.8 пъти. Пропастта между най-бедни и най-богати в успешните страни от някогашния СИВ е поне два пъти по-тясна от България. В Полша дистанцията е малко по-голяма, 8 пъти – но все пак е под средната за ЕС.

Европейското сравнение поставя Вишеградската четворка и Словения в една група по равенство на доходите с Швеция, Финландия, Белгия и Нидерландия. На другия полюс – много по-отдалечен от средните значения на ЕС, са Румъния, България, Латвия и Литва в компанията на Кипър.

Свидетели сме на две рязко откроени стратегии за развитие, или модели на преход към пазарна икономика: догонване чрез скок на неравенството (Балтийско – Балкански), и конвергенция чрез стабилност в обществото (Вишеградски).

По каква причина конкретната страна е попаднала в своя коловоз, е труден въпрос. Дали моделът е бил неизбежен предвид стопанските и социалните дадености, или е бил наложен – отвън или отвътре?

Това, което данните говорят за България, е, че през 2006 г. доходите са се разпределяли много по-равномерно в обществото. Промяна настъпва през 2007 г., годината на приемане на България в ЕС и на въвеждането на 10% ставка за корпоративния данък. С преминаване към 10% плосък данък върху доходите на физическите лица ситуацията през следващата година се задълбочава.

inequality1

Възможно е притокът на чуждестранни капитали да е донесъл „европейски доходи“ на малък брой водещи специалисти и администратори, които се открояват на общия фон на евтин труд. Но на каква цена се осигурява въпросният „евтин труд“? Толерираното неравенство върви ръка за ръка със загубата на население: около 500 хил. души за разглеждания 10 – годишен период.

Една огромна крачка

Представените по-горе данни касаят дохода, а не богатството – и затова представят много по-лицеприятна от действителната картина на неравенството в България и Европа.

Някои данни за спестяванията на населението, изготвяни от БНБ дават основание да се предположи, че 1% от най-богатите българи държат 26-28% от паричното богатство. Това е на крачка от концентрацията на имущество във върхушката, при която според френския икономист Томас Пикети сред населението започват революционни настроения (35%).

В условията на тежка демографска криза и изтичане на мозъци, революционните процеси в България са потиснати. Сегашният политически елит на практика няма вътрешен коректив за своята икономическа политика, задълбочаваща неравенството.

И данъчната система, и паричният режим от десетилетия насърчават превръщането на България в зона на евтин труд, удобна за аутсорсинг (изнасяне на производства от страни с по-скъп труд).

Избраната стратегия е обречена на самоунищожение. Тя черпи от човешкия капитал, в които е инвестирано в предишни периоди и не се грижи за придобиването на нови умения и знания от работниците. А и общия брой на работната ръка неизменно спада – без елитите да отделят ресурс за ефективни демографски политики.

Неравенството е следствие, не първопричина за икономическите проблеми на България. В средата на 1990-те, когато е формулирана сегашната икономическа политика, познанието ни не е било на нужното ниво, за да отчете всички негативни последици от прекомерното неравенство на доходите (контролирана масова бедност).

20 години по-късно, когато вече виждаме плодовете от приложените политики, настъпва време за радикална промяна на посоката.

 

Текстът е публикуван в сайта bodil.bg. Съдържанието отразява единствено вижданията на автора 

Posted in Uncategorized | Tagged | 1 Comment

Коя е най-лошата офшорна зона в света

Четири членки на ЕС са в черния списък на Оксфам

img_20160124_161152054

Данъците, които Големият бизнес укрива може да спасят живота на милиони деца в развиващия се свят

Преди десет години средната ставка на корпоративния данък в света е била 27.5% – днес е четири процентни пункта надолу. Богатите страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие преди десет години са събирали корпоративни данъци, равни на 3.6% от брутния вътрешен продукт – сега този дял е спаднал до 2.8% от БВП.

Данъчната тежест върху корпорациите става все по-лека, включително благодарение на нарастващото ползване на офшорни зони. Но публичните услуги струват пари, така че все отнякъде данъци трябва да дойдат. И те идват – от джобовете на домакинствата, които плащат все по-висок ДДС и акцизи, докато компаниите се радват на все повече данъчни привилегии.

На дъното

Нов доклад на глобалната организация за развитие „Оксфам“ изследва вредния процес, известен в литературата като „надбягване към дъното“, race to the bottom. Същността му е, че правителствата се опитват с ниски данъци да „подкупят“ мултинационалните компании да правят бизнес в тяхната страна.

Съседните държави гледат една към друга и всяка иска да е „данъчният рай“, в който големият бизнес ще разположи седалището си. Това носи ползи, например работни места и инвестиции в офис сгради. Но вредите са далеч повече: държавният бюджет се лишава от приходите, нужни за образование и здравеопазване. На чуждия бизнес се дава предимство за сметка на националния.

Но веднъж излязъл от бутилката, духът трудно може да се напъха обратно. Страните се избиват да се конкурират помежду си с все по-ниски данъци. Доскоро със своя 10% корпоративен данък България беше най-евтина дестинация в Европа – дори под Ирландия с нейните 12.5% ставка. Унгария напоследък иска да въведе 9% корпоративен данък и да „изпревари“ всички. Кой пръв ще предложи 8%?

Ситуацията е още по-сложна, тъй като правителствата сключват с корпорациите тайни данъчни споразумения и им предоставят по-изгодни условия спрямо останалите на пазара. Люксембург предоставя на стотици чужди компании до 1% ставка на корпоративния данък, както се разбра от аферата „ЛюксЛийкс“. Ирландия е облагала печалбите на Apple със ставка от 0.005%. Белия не е стояла встрани, и т.н.

Съвсем различни са измеренията на „надбягването към дъното“ в развиващия се свят. Според ООН, мултинационални компании укриват 100 млрд. долара данъци в Глобалния Юг. С тези пари може да се направят много неща – например училища за 124-те милиона деца без  достъп до образование и медицински грижи, които ще спасят живота на 6 милиона деца – и пак ще остане.

Други 138 млрд. долара годишно големият бизнес успява да си спести като данъци в развиващите се страни напълно законно. Нигерия дава данъчни отстъпки на чуждестранни компании в размер 2.9 млрд. долара – двойно повече, отколкото страната харчи за образование. Кения – където 1 на 40 деца умират при раждане, глези чуждия бизнес с 1.1 млрд. долара данъчни улеснения. Това е двойно повече от националния бюджет за здравеопазване.

Когато предоставят все по-щедри данъчни отстъпки на компаниите, правителствата правят грешен залог. Прехвърлянето на данъчната тежест от корпоративния данък към ДДС ощетява най-уязвимите слоеве от населението и задълбочава социалното разслояване и хроничната бедност.

Заедно с това, държавите режат клона, на който седят. Глобалното изследване на конкурентността на Световния икономически форум показа кои са най-важните причини за една голяма компания да прави бизнес в дадена страна. Ниските данъци са назад в списъка – по-важни са добрата инфраструктура, , стабилността на институциите, наличието на образована и здрава работна ръка.

Недостигът на средства – следствие от „данъчното надбягване“, подкопава конкурентните предимства. Оказва се, че в опитите си да привлекат чуждестранни инвеститори днес, правителствата се лишават от възможност да задържат тези инвеститори при себе си в бъдеще.

Бахамите, Кайманите – и Европейския съюз

Корпоративният спорт за избягване на данъци нямаше да е възможен без офшорни зони – места, където компаниите крият не само печалбите, но и имената си. Малки късчета земя насред океана служат като канали за огромни финансови потоци, които директно допринасят за перманентната икономическа криза и за покачващата се нестабилност в света.

Тук и там някои политици са изказвали желание да се борят с офшорните зони, но данъчните убежища безнаказано продъллжават своето съществуване и дори увеличават влиянието си. На Бермудските острови американски компании са отчели за една година 80 млрд. долара печалби – повече, отколкото са печалбите им в Япония, Китай, Германия и Франция, взети заедно.

Изследвания на ООН сочат, че всяка мултинационална компания има средно 70 поделения, регистрирани в офшорни зони. 90% от големите компании имат клон поне в едно данъчно убежище.

А тези, които няма къде да се укрият, обикновените хора – са изправени пред неизбежния ДДС и акциз, освен това са облъчвани с постоянния недостиг на средства за публично важни дейности.

„Черните списъци на офшорните зони“ са начин да се обърне внимание на обществото към проблема. Работата е там, че организациите, които изготвят въпросните списъци са принудени да се съобразяват с твърде много интереси. В много случаи очевидна офшорна зона е изключена, тъй като е членка на Европейския съюз или споделя данъчна информация с приходните агенции на останалите страни. Или просто защото е твърде влиятелна.

Догодина „черен офшорен списък“ са обещали да изготвят и Г20, и ЕС. Но критериите им не са обективни: юрисдикция с 0% данък лесно може да се окаже извън списъка, ако от време на време пише писма до приходните агенции на богатите страни.

Експертите на Оксфам са приложили по-надеждни критерии, и на тази база са определили 15-те най-лоши офшорни зони в света. Първо място в списъка заемат Бермудите, до тях са Каймановите острови. По петите ги следват… Холандия и Швейцария – страни с по принцип високи данъци, но и с много ниска финансова прозрачност, които при това са склонни да предоставят „сладки данъчни сделки“ на големия бизнес.

Сингапур, Ирландия, Люксембург, Кюрасао, Хонконг, Кипър, Бахамите, Джърси, Барбадос, Мавриций и Британските Вирджински острови допълват списъка. Великобритания е извън, но не съвсем – четири от най-лошите офшорки в света са под юрисдикцията на британската корона.

Какво да направим  

Сред серията мерки, които препоръчва глобалното движение за данъчна справедливост, изпъкват следните:

  • Глобален данъчен орган към ООН, който ще гарантира, че в реформата на световната данъчна система развиващите се страни ще имат право на глас;
  • Пълноценен черен списък на офшорните зони и строги санкции за включените там юрисдикции;
  • Кооперация между правителствата и глобалните организации, за да се преустанови „надбягването къмм дъното“ и да се уличат вредните данъчни практики. Правителствата трябва да потвърдят ангажиментите си за постигане на Целите за устойчиво развитие;
  • Данъчна прозрачност – докладване на данъчна информация „страна по страна“ и обнародване на скришните данъчни споразумения на страните и компаниите;
  • Компаниите следва да покажат истинска „корпоративна социална отговорност“ и не просто да се съобразяват с минималните изисквания, а да преследват по-широки цели, които включват и обществото – тяхната жизнена среда.

 

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , | Leave a comment