Данъчни митове

Девет мита за данъците в България

Когато числата говорят, само фанатиците запушват уши: данъците може да помогнат на нашата икономика

Ако останат в икономиката, а не бъдат иззети от държавата с данъци, парите на хората ще сътворят чудеса: те ще бъдат спестени, после инвестирани в производителен бизнес с посредничеството на ефективната банкова система. Ще се създадат работни места, доходите ще нараснат, свободата ще се увеличи, хората ще станат по-възвишени…

Де да беше толкова лесно. Лишената от достатъчно данъчни приходи държава затъва в дългове, а липсата на финансиране за публични дейности като сигурност, образование и здравеопазване влошава качеството на живота и насърчава емиграцията. Без помощта на прогресивния данък пропастта между бедни и богати зейва още по-широко и напрежението в обществото ескалира.

Но тези логични последици по правило се премълчават от „икономическия хор“ в медиите. Вместо сериозен разговор за ползите и вредите от различните данъчни модели, на хората се подхвърлят данъчни митове – откъснати от реалността и противоречащи на данните внушения, които имат единствена цел да държат данъците за едрия бизнес и най-богатите индивиди ниски, като данъчната тежест се прехвърля върху широките слоеве от населението.

Следват някои от най-популярните данъчни митове, които се разпространяват из България.

Мит № 1: Данъчната тежест в България е висока

От всяка предоставена трибуна представителите на бизнеса гърмят: „държавата ни смазва с непосилна данъчна тежест“. Така ли е наистина?

Сравнението между страните от Европейския съюз не оставя съмнение, че данъчната тежест в България е сред най-ниските на Стария континент. По данни на Евростат, през 2014 г. средно за ЕС приходите от данъци и осигуровки са възлизали на 40% от брутния вътрешен продукт, като в еврозоната този процент е даже по-висок, 41.5%.

Шампион с 50.8% от БВП за данъци и осигуровки е Дания, следвана от Белгия и Франция. На крачка зад тях са Финландия, Австрия, Италия и Швеция, а Германия с данъчна и осигурителна тежест малко под 40% от БВП задава средното значение в ЕС.11

На другия край са Румъния, Литва – и България с 28.4% данъчна и осигурителна тежест. Важно е да се подчертае, че тук не става дума за богати и бедни страни, където се събират повече или по-малко пари от данъци, а за дял от националния доход, предназначен за публични дейности. Някои твърдят, че бедността на страните обуславя по-ниския дял на данъците в икономиката. Не е изключено бедността да не е причина, а следствие от ниските данъци, които лишават от финансиране важни за икономиката публични дейности.

Като модификация на горния мит, в българските медии често се говори за „ограничаване на преразпределителната роля на държавата до 40% от БВП“. Уловката се крие в това, че в сумата на преразпределяните средства се включват не само данъци и осигуровки, но също и средствата от европейските фондове. Това не са пари, които се събират от населението и съответно те не представляват „данъчна тежест“. Този факт обаче се пропуска, за да се замаскира, че приходите от данъци и осигуровки в България са с 30% под средните за ЕС.

Мит № 2: Данъчната тежест в България е ниска

Българските политици от управляващата десница обичат да изтъкват, че в момент на криза са запазили данъците в страната ниски. Казвайки половината, или по-скоро една четвърт от истината те на практика подвеждат населението. Ниски в България са само преките данъци – а те дават по-малко от ¼ от данъчните ни приходи.

Много по-важни за бюдежта са косвените данъци, които се плащат от всеки човек от населението, докато изпълнява обичайните си житейски функции: купува хляб и мляко от магазина, включва електрическата лампа, отвърта крана на чешмата в банята.

tax-1

По дял на косвените данъци (т.е. данъци върху продукти), България се нарежда на първо място в ЕС с 55% от данъчните и осигурителните приходи. Както показва графиката, разпределението на данъците в ЕС представлява нещо като равностранен триъгълник: приблизително равна е ролята на осигуровките, на преките данъци и на косвените данъци.

12В България преките – видимите данъци, са действително най-ниски. От осигуровки се събират по-малко приходи по сравнение с ЕС, но разликата не е фрапантна. Косвените – акцизи и ДДС, тоест невидимите данъци, оказват най-голямата данъчна тежест, и тази тежест се носи от цялото обедняло население.

Освен че така непропорционално се товарят бедните слоеве от населението, сегашният данъчен модел е недемократичен. Той намалява гражданския ангажимент към контрола върху разпределянето на публичните средства.

Мит № 3: С плоския данък всички плащат по равно

В най-развитите държави данъкът върху доходите на гражданите е прогресивен: по-богатите плащат по-висока данъчна ставка по сравнение с по-бедните. Така е в САЩ, Великобритания, Франция, Германия – на практика всяка страна, която се определя като „западна“, има прогресивна данъчна система. В Япония хората с най-ниски доходи плащат 5% данък, а тези с най-високи (печелещи около 700 хил. лв. годишно) – 45%.

Прогресивният данъчен модел носи ползи не само на бюджета, но и на цялото общество, тъй като намалява неравенството, а това стимулира икономиката. Голямата дистанция между бедни и богати обезкуражава хората да полагат трудови усилия. При това, ако в богатите остават повече пари, те ги спестяват или дават за вносен лукс. Ако парите останат в ръцете на хората от средната класа или в бедните, те ги харчат и така вътрешното търсене нараства, а фирмите създават печалби и откриват работни места.

В България, както и в повечето страни от Централна и Източна Европа в началото на XXI век по внушение на определени кръгове в Международния валутен фонд беше въведен плосък данък. Ефектът беше рязко покачване на неравенството, оттам влошаване на социалната среда. Българските работодатели отиват дори още по-далеч, като в прав текст Асоциацията на индустриалния капитал в България твърди, че бедните всъщност трябва да плащат по-висока ставка от богатите. Така и става.

Освен че няма необлагаем минимум за най-ниските доходи, в България не се прилагат и диференцирани ставки за ДДС за социално важни продукти като базови храни, учебници и лекарства. Всъщност, диференцирани ставки има, но отново в полза на големия бизнес.

Българската данъчна система в нито един свой компонент не облагодетелства хората с по-ниски доходи. В страната с най-нисък БВП на глава от населението – и с най-високо неравенство в ЕС, това е откровен подарък от политиците за икономическия елит. Двете групи все повече се припокриват и това е следствие също и от регресивната данъчна система.13

Мит № 4: Ниските данъци повишават икономическата активност

По всичко личи, че това правило от буквара на икономикса е нищо повече от мит, изгоден за бизнес елита. На долната графика ясно се вижда как различната данъчна тежест в богатите страни не оказва влияние върху конкурентоспособността. Финландия и Швеция са с много високи данъци, но икономиките им са доста по-конкурентоспособни от тези на Австралия и Ирландия, където данъците са ниски.

AGR-vs-Competitiveness

Данъците, освен това, не са определящ фактор къде една компания ще вложи парите си. България го потвърждава: между 2004 и 2009 г. преките чуждестранни инвестиции в страната са общо 30.2 млрд. евро, а корпоративният данък е 13.5% средно годишно за периода. През следващите 6 години средногодишната корпоративна данъчна ставка пада до 10%, но ПЧИ се ограничават до 8.9 млрд. евро. „Кризата“ без съмнение е изиграла своята роля, но така или иначе разполагаме с безспорен пример, че инвестициите и данъците не се движат задължително в противоположни посоки.

Нещо повече: според отличена с награда статия на американския икономист Николай Ангелов „Данъчната конкуренция между страните може и да привлича инвестиции, но не насърчава общия икономически растеж…“ Логиката е следната: ниските данъци водят до ниски публични разходи, оттам до ниско качество на образованието, до неквалифицирана работна ръка, до ниска покупателна способност и в крайна сметка до отлив на инвеститори.

Мит № 5: Фирмите искат да спечелят

Ако спечелят, фирмите ще трябва да платят данък – а те не искат да платят данък, дори най-ниския в Европа.

Анализ на данъците, платени от 10-те най-големи компании в България показва, че за 2015 г. те са внесли в бюджета общо 44 млн. лв. Това е само 2.3% от приходите от корпоративен данък – докато съвкупните продажби на Топ десет на българския бизнес са над 22.5 млрд. лв., или около 6.8% от фирмения оборот в страната.

Специален случай е Лукойл Нефтохим, която за последните 10 години е отчела 1.7 млрд. лв. загуба. Подобен случай представлява т.нар. Сейшелската въглищна империя – група от около 15 въглищни мини и топлофикации в България, свързвани с бизнесмена Христо Ковачки, които са регистрирани в офшорни зони и наскоро са прехвърлени на Лондонски „пощенски кутии“. За 2014 г. те отчитат обща загуба от 42 млн. лв., като търговските задължения, натрупаните загуби, заемите, данъчните задължения и задълженията към персонала гонят 1 млрд. лв. Ежегодната загуба се е превърнала в сериозен данъчен приход за тези фирми.

112

Множество компании в България използват арсенал от трикове, за да „убият“ печалбата си: например прехвърлят собствеността на търговската си марка на офшорни фирми и след това им плащат солидни годишни такси. Или плащат високи наеми на наемодатели, които са част от холдинга. Акционерите в качеството на физически лица отпускат кредити на дружеството и събират над 10% лихви. Плащат се огромни разходи за външни услуги – охрана, реклама, мениджмънт и т.н., на „свои“ фирми. Обръчи от фирми – доставчици и дистрибутори, застават на входа и на изхода на предприятието и унищожават счетоводния му резултат.

Затова не е случайно, че корпорациите в България внасят с 1 млрд. лв. по-нисък данък по сравнение с физическите лица.

Мит № 6: Ниските данъци водят до по-висока събираемост

Прочутата крива на Лафер показва съотношението между размер на данъците и приходи на правителството. Ако данъците са твърде високи, хората вкупом ще укриват доходите си, затова най-добре за бюджета е да се определи реалистично нисък данък. Само че тази закономерност не се основава на изследвания или изчисления, а на политически убеждения. Тя е надраскана на една салфетка по време на обяд във Вашингтонски ресторант, на който са присъствали видните републиканци Доналд Ръмсфелд, Дик Чейни и Джуд Уаниски.

България не се намира върху кривата на Лафер. Плоският данък от 10% беше въведен у нас през 2008 г. За петте предходни години, приходите от прогресивен данък се равняваха средно на 3.05% от БВП (с най-висока ставка от 24% за 2005-2007 година). За петте последващи години с 10% плосък данък, данъкът върху доходите на физическите лица носеше средно приходи от 2.9% от БВП.

Истина е, че намалената ставка на теория е по-добра за хората. Но в българския случай, както видяхме от мит № 2, данъчната тежест просто се прехвърля от преките към косвените данъци: към масата на хората с ниски и средни доходи.

Мит № 7: Високите данъци правят хората нещастни

Точно обратното: ниските данъци са белег за нещастна и провалена държава, а хората в държавите, които поддържат високи данъци, като цяло са много по-удовлетворени от живота.

На долната графика са сравнени данните за данъчната тежест и удовлетвореността от живота на 150 държави. Статистически е установена средна към силна корелационна зависимост между двата фактора, с коефициент на Пирсън от 0.48. С други думи, почти половината от удовлетвореността от живота на една нация може да се обясни с по-високия размер на данъците, които се плащат там.Picture1

Обяснението е близо до ума: хората не са щастливи да се конкурират помежду си до сетен дъх, а да имат сигурност за бъдещето и добра общност: неща, които в днешно време се постигат посредством по-високи данъци.

България е страната с най-ниска данъчна тежест в ЕС и с най-висока неудовлетвореност от живота. Може би между двата фактора все пак има някаква връзка?

Мит № 8: Ниските и плоски данъци са задължителен елемент на дясната политика

От времето на Френската революция, съдържанието, което се влага в политическите „ляво“ и „дясно“ многократно се променя. В началото „дясното“ е антикапиталистическо – в защита интересите на аристокрацията. През първата половина на XX век десните политики се асоциират със силна държава, почиваща върху сътрудничещи корпорации. Чак в края на XX век „дясното“ започва да се отъждествява с приватизациите и дерегулациите на Рейгън и Тачър.

Но неолиберализмът не е „краят на историята“ за дясната политическа ориентация. Все повече успели хора от света на бизнеса, както и общоприети като „десни“ политици заявяват, че икономическата система не може да функционира устойчиво без необходимото количество данъчна справедливост. Бил Гейтс с лично богатство от 86 млрд. долара през 2015 г. заяви: „Идеята, че има някаква пряка връзка – че иноваторите бездействат заради 35% корпоративен данък, е безсмислица.“

Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, известна още като „клубът на богатите“, който налага интересите на най-богатите страни в света, посочва в официален доклад: „Прогресивното облагане на доходите е един от най-важните инструменти на правителството за преразпределяне…“

Уорън Бъфет – милиардерът инвеститор, известен като „Мъдрецът от Омаха“, през 2011 г. публикува статия в „Ню Йорк Таймс“, която съдържа следните думи: „От 60 години работя с инвеститори и досега не съм видял никой да се отказва от смислена инвестиция заради данъчното облагане на потенциалната печалба – дори през 1976-1977 г., когато данъчната ставка беше 39.9%.“

Иконата на българската десница Иван Костов през 2015 г. призна: „Плоският данък не изпълни заложените цели за увеличаване на инвестиционната активност… Преминаване към прогресивно подоходно облагане с цел да се повишат приходите в бюджета.“

Тъй като плоският данък в България през 2008 г. беше въведен от правителство начело с Българската социалистическа партия, по-вероятно е именно десницата да направи прогресивна промяна към стандартния западноевропейски данъчен модел.

Мит № 9: Данъците рушат свободата

USA-bgСвободите на силните отнемат правата на слабите. С несъразмерна „свобода от данъци“ за икономическите акули, обществото като цяло става по-бедно и по-зависимо: от кредит, от работодател, от наемодател.

Колкото по-голям дял от националния доход остава в най-богатия 1 процент, толкова по-малък дял ще си разпределят останалите 99%. Докато малцина ще са „свободни от данъци“, мнозинството в обществото ще стане „свободно от доходи“.

И най-силната отрова е лекарство, ако бъде поета в малка доза. Откъде идва тази масова омраза към данъците – към средствата, събирани от всички и после разпределяни в полза на всички?

Та кой обича да му вземат пари. Друга част от отговора се крие в народопсихологията ни – но има и нещо далеч по-прозаично. Така, както в градския транспорт има пътници без билет, така мнозина искат да печелят от икономическата система, без да дават нещо насреща. Те се опитват да жънат, без да сеят: те опитват да паразитират.

Сред групата на данъчните паразити има много хора с големи възможности: финансисти, предприемачи, политици, лидери. Те не просто се оплакват от данъците, но и опитват да въздействат на държавата. Те знаят, че данъчните привилегии, които от време на време си издействат с политически лостове, са нетрайни. По-успешна стратегия е да се промени нагласата на обществото, а оттам и данъчните политики.

Икономистите и собствениците на медии разбират от финансови стимули. Така в защита на ниската данъчна тежест се издигат безчет статии, интервюта и университетски лекции. Мнозина ще останат поразени, ако научат колко много думи за свободата са написани и изговорени само и само да се държат данъците ниски. От един момент насетне този идеологически и бизнес проект се самоусилва. Това става по следния начин.

„Свобода от държавата“ и ниски данъци са тема, която получава добро финансиране и към нея се насочват някои пъргави умове. С помощта на сътрудничещите медии те активно творят „анти-данъчен дискурс“ и тяхната гледна точка (тоест интересът на икономическия елит, който не иска да плаща данъци) в един момент започва да доминира. Материалният и медиен успех на „пионерите на свободата“ привлича още повече младежи, които разбират, че трябва да говорят срещу данъците и държавата, ако искат да попаднат в добро общество и да имат добри перспективи за реализация.

Дали аргументите им са издържани няма особено значение, след като посоката на успеха е ясна: данъците са вредни, защото лишават от свобода. Това влиза в „народната мъдрост“ без да се подлага на критична проверка, вместо това се тиражират данъчни митове. Мъглявата ситуация може да продължи дълго. Все пак, не по-дълго от жизнеността на социалната структура, която губи устойчивост заради толкова много и тъй упорити пътници без билет.