Данъчни стимули за българския хазарт

Правителството печели от вредните навици и ги насърчава

Около 60 млн. лв. годишно са данъчните постъпления от хазарт в България, сочат данните на Евростат. Сумата е двойно по-ниска по сравнение с периода преди 2014 г., когато БСП и ДПС съществено измениха облагането на хазартната дейност.

С други думи, заради намесата на българските депутати бюджетът ни се лишава от 60 млн. лв. данъчни приходи от хазарт. Сумата е пет пъти по-голяма от разходите на Фонда за лечение на деца. А хазартните компании получават 60 млн. лв. данъчен бонус.

Като няма хляб – играйте хазарт  

Данъците служат не само за пълнене на бюджета, а и са начин да се насърчат или възпрат определени дейности или продукти. Ако даден продукт е вреден, употребата му може да се ограничи с по-високи данъци. И обратно, ако някоя дейност се смята за социално полезна, по-ниските данъци ще увеличат предлагането й.

Хазартът в България очевидно се приема за социално полезна дейност, поне така следва от действащия данъчен модел. И защо не? В страната с най-ниско заплащане на труда и най-ниско качество на публичните услуги в Европейския съюз, големи групи от населението се надяват само на чудо, за да се измъкнат от мизерията.

Хората в България не виждат как със собствени усилия могат да подобрят живота си, освен ако не спечелят от тото или лотария. Добрите депутати – неслучайно от социалистическата партия, са вникнали в надеждите на малкия българин и са свалили данъците на хазартния бизнес, за да може народът да търка по-достъпни билетчета.

Шегата настрана, депутатите от 42-то Народно събрание действително полагат големи усилия, за да „уредят“ данъчното облагане на хазарта. Първото предложение за изменение в Закона за хазарта е внесено на 13 ноември 2013 г. Комисията по бюджет и финанси го гласува само след седмица, още седем дни трае пътят до пленарна зала, второто гласуване не закъснява, и на 19 декември 2013 г., съвсем предколедно, новият подход за облагане на хазарта е факт.

Ефектът върху данъчните приходи от този законотворчески спринт е 50% спад още през следващата 2014 г., както ясно се вижда на графиката.

15% от билетите печелят… за бюджета   

Редно е да кажем кой стои зад това. Вносители на законопроекта са Йордан Цонев от ДПС и милионерът-печатар от БСП Петър Кънев, в компанията на още петима редови соц депутати и четирима парламентарни борци за права и свободи.

Вероятно сме свидетели и на рядък пример на междуинституционално сътрудничество, защото по същото време начело на изпълнителната власт е Пламен Орешарски, който, меко казано, се е срещал с големия хазартен бос на България Васил Божков.

Почеркът на финансиста Орешарски може би прозира зад това, че бюджетът всъщност се облагодетелства от данъчния стимул за хазарта. България докладва пред Евростат по-ниски данъчни приходи от хазарт, но държавните такси, събирани за организирането на хазартна дейност, минават в графата „неданъчни приходи“.

Тези такси са наистина добри. Според доклада на Държавната комисия по хазарт те възлизат на 138 млн. лв. за 2017 г., с ръст от 10.8% на годишна база. Спрямо 2015 г. увеличението е 47 процента.

Тогава, да заключим ли, че предколедните изменения в Закона за хазарта всъщност са подарък за държавния бюджет?

Да – но е важно за чия сметка. Въпросните такси се изчисляват на база стойността на направените залози: държавата прибира 15 (при онлайн залаганията 20) процента от продажната цена на билетчетата, които търка народът.

Хазартните такси, които влизат в бюджета, излизат директно от джоба на хората. Отново да подчертая – не хазартните босове, а хората ги плащат. Така и вълците сити, и агнето изядено:

Бизнес и държава си поделят (в неравна пропорция) печалбите от хорското лековерие, а народът получава съмнителното предимство, че по-ниските данъци увеличават предлагането на хазарт.

Българска рулетка

Свидетели сме на характерен бюджетен модел: българското правителството насърчава употребата на вредни стоки и услуги сред населението, за да събере пари в бюджета. По същия начин, от акциз върху тютюневи продукти през 2017 г. са дошли 2.37 млрд. лв. Цигарените акцизи формират над 8% от данъчните ни приходи, при средно 1.4% за ЕС.

Как ви звучи: от цигари правителството през 2017 г. събра повече пари, отколкото от корпоративен данък. Познайте дали финансовият министър гледа с добро око на мерки, намаляващи тютюнопушенето. По-скоро, той ще държи акциза на възможния минимум, за да „печели от мащаба“ на вредния навик. С 35% дял на пушачите, България е номер едно в Европа.

Същото и за хазарта. Според социологическо проучване,  24% от българите дават над 20 лв. месечно за хазарт. Това е същинска пандемия – предвид платените 138 млн. лв. държавни такси, при 15% облагане на стойността на залозите, българите харчат за хазарт почти 1 млрд. лв. годишно. Един процент от БВП за хазарт не е лошо постижение за най-бедната страна в ЕС.

Помните ли как през 2015 г. Министерството на финансите рекламираше продажбата на цигари с акцизен бандерол, макар че тютюневите реклами са забранени с европейска директива? Същото става с хазарта – то не бяха театрали, гимнастички, знаменитости, които подканват народа да си купи билетче за лотария.

Всъщност без усилията на депутата от БСП – и милионер – Георги Кадиев, данъчният стимул за хазартния бизнес щеше да е дори по-голям. По чудно недоглеждане, през 2014 г. лотариите не бяха обложени с държавна такса, така че тогава бяха събрани с 36 млн. лв. по-малко по сравнение със следващата 2015 г., когато депутатите на ГЕРБ най-сетне неохотно поправиха „недовиждането“ на предшествениците си.

Връзките между тютюнев бизнес и правителство, респективно хазарт и правителство, са дори още по-тесни. Като добронамерени партньори, българските властници пазят пазара за родния бизнес от чужди нашественици. Преди дни управляващите заплашиха с екстра акциз чуждестранните производители на бездимни цигари.

Нищо ново – с промените на Закона за хазарта преди години бяха въведени значително по-тежки изисквания за онлайн залозите. Хазартните онлайн платформи са предимно чуждестранни, за разлика от нашите родни лотарии с търкане на билетчета.

Публикувано в Bodil.bg

Към преразпределяне на данъчната тежест

Демократична инициатива за преразпределяне на данъчната тежест в България

Подкрепете петицията!

Данъчната система олицетворява ценностите, които преобладават в дадено общество. Няма справедлив обществен ред с несправедлив данъчен модел. Национално благоденствие е възможно само тогава, когато „големите“ и „малките“ са еднакво отговорни към данъчните си задължения.

Данъчната система в България днес е грубо изкривена.

Данъчното бреме пада върху плещите на скромните български семейства, докато компаниите и хората с най-големи възможности се възползват от многобройни писани и неписани вратички в данъчните закони. Сравнението с останалите страни членки говори, че данъчната система в България не е от европейски тип. Преките данъци у нас са ниски за сметка на най-високите в Европа косвени, тоест невидими данъци. През 2015 г. 50,3% от данъчните приходи в България идват от данъци върху продукти, докато тяхното средно значение за Европейския съюз е 28%.

Българската хазна се пълни от данъчното облагане на хляба, на лекарствата, на горивата, на книгите.

Това са стоките, които обикновеният човек купува, за да може семейството му да живее. В България, противно на останалите европейски страни, липсват редуцирани ставки на ДДС за продукти от първа необходимост. За българската хазна няма значение дали купуваш яхта или учебник за детето: върху всичко се начислява 20% данък. И това е само една от проявите на дълбоката данъчна несправедливост у нас.

В България няма необлагаем минимум за доходите.

За разлика от развитите западни демокрации, в България прогресивният данъчен модел е сменен с „плосък“. Още по-негативно е, че в България няма необлагаем минимум за доходите и стотици хиляди бедни хора, борещи се за минимална работна заплата, буквално отделят от залъка си, за да си платят налозите.

Фирмите са в по-изгодна позиция спрямо гражданите.

В същото време, благодарение на максималните осигурителни прагове, хората с най-високи заплати внасят по-малък процент от дохода си за осигуровки в сравнение с работещите бедни. Собствениците на фирми имат възможност да приспадат ДДС от личните си разходи. Например, превръщайки личните си автомобили във „фирмени“. Компании с огромни обороти години наред декларират счетоводни загуби и изобщо не плащат данък печалба, докато малките производители са парализирани от бюрокрация и наказателни проверки. Наскоро бяха обезсилени и регулациите за бизнеса с офшорни зони.

Големият бизнес и най-богатите допринасят минимално за бюджета.

През последните десетилетия в България целенасочено се осъществява данъчна стратегия, която стъпка по стъпка сведе до минимум бюджетния принос на големия бизнес и най-богатите, стоварвайки бремето върху мълчаливото мнозинство. Политическите партии на статуквото – без изключения, изиграха ключова роля в този ограбващ процес. Най-позорна е ролята в него на онези, които се представят за политически „защитници на онеправданите и трудовите хора“.

Разликата между доходите на най-бедните и най-богатите се увеличава.

Изследвания показаха, че разликата между доходите на най-бедните и най-богатите 10% от българите е вече 13 пъти, докато в Европейския съюз е 8,5 пъти, а в съизмерими с нас страни като Чехия, Словакия и Словения – под 6 пъти. Безотговорна данъчна политика дълбае пропасти, които заплашват целостта и бъдещето на българското общество и държава.

За въвеждане на необлагаем минимум и гъвкав ДДС.

Сегашният данъчен модел в България ощетява обществения интерес. Призоваваме за всеобхватна данъчна реформа, която да започне от следните мерки:

• Въвеждане на необлагаем минимум за доходите на физическите лица поне до текущия размер на минималната работна заплата – 460 лева месечно.

• Въвеждане на намалени ставки на ДДС от 9% (каквито са за туризма) за вода, основни и детски храни, базови медикаменти, учебници и книги

Убедени сме, че благоденствието на България е възможно само след възстановяване на баланса в данъчната система.

Смелата данъчна реформа е неизбежна, ако България вижда бъдещето си като европейска демокрация. 

Подпишете петицията!

 

Панама – топ инвеститор в България

БНБ не може да си спомни как едни 1.456 млрд. лв. са навлезли в България през 2015 г.

Над един милиард евро са вложили в България компании, регистрирани в Панама. Това става видно от статистическата база данни на Българската народна банка. Но макар че в таблиците за преките чуждестранни инвестиции са отразени огромните парични потоци от Панама, БНБ е пропуснала да уведоми обществеността за тях.

Към края на 2016 г. Панама има преки инвестиции в България на стойност 1.007 млрд. евро. Тази сума се равнява на 2.5 процента от всички чуждестранни инвестиции у нас. За сравнение, това е повече от инвестициите от САЩ (1.005 млрд. евро). Повече е и от инвестициите на Турция и Румъния, взети заедно.

През април 2016 г. на бял свят излязаха т.нар. Документи от Панама. Огромен масив от вътрешни документи на панамската фирма „Мосак Фонсека“ попадна в ръцете на журналисти. Те потвърдиха страховете, че голямата политика и светът на сенчестите финанси са се преплели в плътна симбиоза.

Уличеният в притежаване на офшорни сметки премиер на Исландия подаде оставка. Близки на руския президент Владимир Путин, бащата на бившия премиер на Великобритания Дейвид Камерън, президентът на Аржентина Маурисио Макри са само някои от разкритите политици, обслужвани от кантората „Мосак Фонсека“ – която е само един от глобалните офшорни брокери.

България също имаше своите Панамски следи. Но всяко чудо за три дни: след първоначалния скандал, в масовите медии се наложиха коментарите, че офшорните зони не са престъпни, нито аморални. Те били едно от средствата на бизнеса да се предпази от лошата държава, която иска да събира данъци.

Малко след това политиците в България обезсилиха приетия през 2013 г. закон, забраняващ намесата на офшорни компании в чувствителни за обществото сфери. Те отмениха стария списък на офшорните зони по ЗКПО от 2000 г. Сега, според българското законодателство, офшорни зони и офшорни фирми вече няма.

На този фон не е изненада, че “тропическите” инвестиции в България нарастват. Според данните на БНБ, към края на 2016 г. в България има кръгло 40 млрд. евро преки чуждестранни инвестиции. От тях минимум 2.817 млрд. евро са офшорни: толкова са ПЧИ, вложени от 16 юрисдикции с „преференциални данъчни режими“. Подборът им е извършен от автора и включва Британските Вирджински острови, Панама, Белиз, Сейшелските острови, Лихтенщайн и още няколко тропически острови.

Офшорните зони имат изключително спорна роля. От една страна, те са място, където се укриват престъпни пари от наркотици и проституция, както и авоарите на корумпирани политици. Експерти оценяват, че между 1980 г. и 2010 г. от България са изнесени в офшорни зони около 30 млрд. долара. Голяма част от тях са пари, откраднати от функционери на бившата комунистическа партия.

В офшорни зони крият парите си и големи мултинационални компании, които търсят „данъчна оптимизация“, тоест минимален дължим данък. В някои случаи това са компании на развити страни, които не искат да плащат високия данък в родината си, най-често САЩ. Корпорации използват офшорни зони и за неоколониално ограбване. Те черпят от природните богатства на развиващите се страни, без да връщат почти нищо под формата на данъчни приходи.

Има случаи, когато офшорни зони се използват за разумно запазване на анонимност: като част от бизнес стратегия, или за предпазване от корумпирани и враждебни държавни органи. Това все пак е частен случай. В България офшорните финансови потоци най-често са свързани с противоречиви проекти, политическа корупция и/или със старите тоталитарни барони.

Оказва се, че 5.5 млрд. лв., или над 7 процента от всички ПЧИ в България са офшорни. Но това не е всичко: има и „неофициални офшорни зони“, т.е. страни, които по негласно международно съгласие пазят анонимността на собствениците на капиталите и дават възможност за „данъчни оптимизации“. „Неофициални офшорки“ в Европа са Кипър, Малта, Люксембург и отчасти Швейцария.

От изредените страни в България са осъществени общо 5.3 млрд. евро инвестиции. Това се равнява на 13.2 % от ПЧИ. Общо „неофициалните“ и „общоприетите“ офшорки са реализирали 20.3 % от всички инвестиции у нас, в размер над 8 млрд. евро.

И това не е всичко, тъй като някои големи индустриални държави предоставят възможности на чужди граждани, които на практика не се различават от офшорните. Такива в Европа са Австрия и Холандия. Oxfam, глобалната организация за борба с бедността, нарича Холандия „най-голям данъчен рай в Европейския съюз“ и изчислява, че от 33 възможни вредни данъчни практики, Холандия прилага 17.

Австрия заради географската си близост е особено привлекателна за „червените капитали“. Показателно е, че тя е в челните редици на Индекса за финансова секретност и се смята за по-важно данъчно убежище от Люксембург. Общо Австрия и Холандия са инвестирали в България 10.8 млрд. евро. За сравнение, инвестициите на Германия у нас са 2.5 млрд. евро.

Ако приемем 2.5 млрд. евро за максимален размер на „производствените“ инвестиции на една западна страна, а останалите за „офшорни капитали“, вероятно поне 5.8 млрд. евро са влезли в България през страничния вход. Така се оказва, че поне 35% от всички преки инвестиции в  България са офшорни.

„Лошите“ пари имат свойството да изместват „добрите“, това е стар и златен закон на финансите. Дали активизирането на офшорните инвестиции не дава обяснение за драстичния спад на преките инвестиции в България? През 2016 г. ПЧИ са само 701 млн. евро, което е два пъти под средната годишна стойност за последните пет години.

Така идваме до може би най-важния момент: Панама е огромен инвеститор в България, но това ще остане скрито от всеки, който няма навика да се рови из разбърканите таблици на БНБ. Панама се превърна в нарицателно за офшорна зона, но българите нямаха шанса да научат, че това всъщност е 13-тият по важност инвеститор у нас.

В базата данни на БНБ се вижда, че през първото тримесечие на 2015 г. от Панама са навлезли у нас залпово 1.456 млрд. лв. В последващите месеци инвеститори, регистрирани в Панама са вложили допълнително 170 млн. лв.

Но тези операции не с отразени в текущите прес-съобщения на БНБ, където по правило големите източници на ПЧИ се посочват изрично. Чак през май 2015 г. БНБ оповестява, че Панама влага нещо у нас: дългови инструменти в размер на 22 млн. евро. Само че милиардът се държи на тъмно.

Очевидно централната банка не е изпълнила една от най-важните си функции: да информира обществото за текущите парични процеси в страната.

Да, възможно е да е станало „нещо“: фирмата инвеститор да е докладвала инвестициите си по-късно, или пък самата БНБ да ги е забелязала. Може компания от друга страна, например Холандия, да е продала своите инвестиции на регистрирана в Панама фирма и те изведнъж да са станали панамски….

Но може да е станало и друго: БНБ за пореден път да прикрива сенчести финансови потоци, уж в името на финансовата стабилност.

Горчивият вкус остава: когато светът се тресеше от скандала на Документите от Панама, а нашите масови медии пригласяха, една топла страна с излаз на два океана тъкмо се беше наредила тихомълком сред най-големите ни инвеститори.

Източник: Bodil.bg 

 

Данъци за казаци

 

По данъците ще ги познаете

Повеселили се жителите на село Сапарево по повод руската победа над Османската империя, порадвали се, па се досетили: Сега, когато ще трябва да си строим нова държава, ще трябва да плащаме и повече данъци. За армия пари ще трябват, за министерства, за княз, за учители, съдии… Де ще му излезе краят?!

Намерил се за щастие един учен шоп, който бил чувал, че в Русия казаците данъци не плащат. Нали са нередовна войска, в пусти земи живеят, неверници прогонват, бойни коне гледат. И предложил: Защо пък не станем и ние, сапаревци, казаци?

Речено-сторено. Подрязали опашките на конете си, завирили една рекичка край селото и тръгнали да се упражняват в ездаческо майсторство и преодоляване на водни препятствия. Така ги видели и данъчните инспектори – яхнали коне, мокри до кости и настояващи, че казаци като тях данъци не плащат.

На другия ден от Самоков пристигнала земската войска и бързо сложила край на Сапаревското казачество. Чудите се защо не сте чували по-рано тази весела и поучителна история? Отново данъците са виновни.

Трикратен данък върху една книга

Да вземем хипотетичен пример. Издателство иска да изкара на пазара книгата на Васил Коритаров „Рилски разкази и легенди от долината на Джерман и Скакавица“, откъдето взех горната случка. Печатът и хартията ще струват примерно 5 лв. за брой (тиражът е малък и има архивни снимки). На автора ще се плати 2 лв., толкова и на издателя, на книжарниците поне 3-4 лв. отстъпка.

Върху тези примерно 12 лв. държавата ще начисли 20% ДДС и книгата ще струва на читателя 15 лв., което вече я прави трудно продаваема. Малко по-различно би стоял въпросът в Испания, където ДДС за печатни издания е едва 4%.

Ако данъците демотивират издателската дейност, колко повече тежат те на авторите в България. На мен лично данък бе начислен поне три пъти, докато с лични средства и щедри дарения публикувах последната си книга.

Първо платих ДДС върху хартията и услугата в печатницата. След като книгата бе отпечатана, от цената на всяка продадена бройка се удържа 20% ДДС. Накрая съм задължен да плащам 10% данък върху приходите от продажбата на моя литературен труд.

Не разисквам конкретните проблеми на книгоиздаването в България, а искам отново да обърна внимание на факта, че данъчната политика следва да служи на националната политика. Не само да събира пари, а и да насърчава нещата, които се ценят в едно общество.

В България данъчната политика облагодетелства големия бизнес и хората с много пари. Данъчното бреме се стоварва върху мълчаливото човешко множество.

В името на коктейла

Много спорове се водят около плоския данък в България, но фактът е, че той е със сравнително по-малко значение: държавата събира много повече пари чрез ДДС. Когато начисляват ДДС, българските власти не правят разлика между вода, лекарства, хляб, учебници, яхти, коктейли на плажа. Потребителите на всички категории продукти у нас чинно заплащат еднаква ставка от 20%.

Пардон, има разлика, ДДС мисли за коктейлите. Единствената редуцирана (намалена на 9%) ставка за ДДС в България е за туризма, и то за нощувки в големи хотели. С намален ДДС нашите туристически босове могат да продават по-евтини ваканции на бедните германски пенсионери – от което печелят всички, освен простият български данъкоплатец.

При яхтите е още по-интересно, защото те могат да се закупят на името на фирмата, примерно с обяснението, че служат за разходки на клиенти или за преговори с бизнес партньори. Така ДДС върху една яхта би могъл да бъде изцяло приспаднат.

Спорът дали подоходният данък в България трябва да е плосък и прогресивен е отличен гръмоотвод, тъй като касае по-малко от 1/5 от данъчните приходи в бюджета. Големите милиарди идват от косвените данъци, на първо място ДДС – а в България, за разлика от европейските страни, диференцирани данъчни ставки за социално важни продукти няма.

Редуцираният ДДС в Европа

Да се върнем на испанския пример: там има три ставки за ДДС. 4% е за насъщни продукти и не само хляба, но и книгите попадат в тази категория. После да не се чудим защо има толкова прекрасни писатели, служещи си с испански език. Повечето храни и вина, както и оборотите в туризма, се облагат с 10 процента. 21% данък е за останалите неща, включително за лукс.

В близко време ще изготвя детайлен списък за какви неща страните в Европейския съюз прилагат диференцирани ДДС ставки, но и следващият бегъл поглед е достатъчен. В Австрия ДДС е намален на 10% за основни храни, книги и вестници, публичен транспорт, наеми, лекарства. Музеите и стопаните, които директно продават своето вино, плащат 13%.

В Белгия ДДС е 6% за храни, лекарства, наеми на социални жилища, жилищни ремонти, спорт, вода, изкуство и публикации. В Хърватия 5% ДДС се плаща за хляб и мляко, някои лекарства и книги. В Чехия ставката за храни и някои услуги е редуцирана на 15%. В Дания книгоиздателите не плащат ДДС, а данък върху оборота си, който възлиза на 3.5%.

Във Франция 5.5% е ДДС за: храни, стоки за инвалиди, грижи за възрастни хора, газ, електричество, отопление, книги, концерти, социални жилища, енергийна ефективност в жилищата, внос на произведения на изкуството, и т.н.

В Германия са по-строги, 7% ДДС се плаща за: насъщни храни, обществен транспорт, книги, хотели и пансиони. От ДДС са освободени посещенията при доктор.

В Унгария ДДС е бреме за населението, но и там намалена ставка от 5% се прилага за лекарствата и книгите. В Италия с редуцирана ставка от 4% се облагат насъщните храни, вестниците и продажбата на жилища, а с междинна ставка от 10% се таксуват останалите храни, електричеството, лекарствата и артистичните изпълнения.

… и в България

В България, страната с най-ниски доходи в ЕС, няма данъчни облекчения за социално чувствителни продукти като насъщни храни и лекарства. Няма данъчни привилегии за хората на перото, артистите и музикантите. Освен това липсва необлагаем минимум върху доходите.

Но за модерните казаци днешната българска държава е помислила добре. За босовете в туризма е единствената редуцирана ДДС ставка. Големите фирми приспадат ДДС върху разходите си. Десетки компании с обороти от стотици милиони и дори милиарди с цели петилетки декларират счетоводна загуба и не плащат данък върху печалбите си. Въведени са максимални осигурителни прагове, благодарение на които богатите хора плащат по-малък процент осигуровки от доходите си – и още, и още.

Всички тези факти трудно намират път до ума на обикновения българин, включително защото данъкът върху книгите и вестниците в България е 3, 4 или 5 пъти по-висок по сравнение с този в европейските страни.

Където ни остави Ботев

Данъците са централен въпрос на държавността. Не се ли върнахме там, където ни остави Христо Ботев? Нашият голям поет и журналист обстойно разглеждаше данъчните проблеми. На една от последните страници на в. „Знаме“ през 1875 г. той заяви:

„В Турското Царство, като в никое друго, има данък голям. Десятъкът се продава. Купувачите са се сговорили с чиновниците, та прибират десет път повече, отколкото трябва. Разбира се, че по този способ на събиране селянинът остава длъжен. „Ти плати, райо, пък иди се оплаквай комуто щеш.“

„Освен това, честити Господа, данък, харач, пусули за земята, аскерие – всичко трябва да плаща злощастната рая. Броенето на добитъка от памтивека се върши с най-голямо безредие. Турските броители не броят турския добитък, а на бедния християнин, ако има 10 крави, казват, че има 30. Кому да се оплакваш? На Али! Кой ще те съди? Али!“

Не сте чели данъчните коментари на Христо Ботев? Та кой би искал до хората да достигат подобни послания, че после да си правят вредни сравнения:

„Когато (събирачите на данъка) дойдат в някое село, дето има много сиромаси, които хляб нямат да ядат, а не данък да плащат, заптиите отбират няколко от тях, откарват ги вън селото, връзват ги, повалят ги като заклани добитъци на земята, натрупват отгоре им шубрак и сено, а всичко това покриват с някоя черга, пак от селото взета, и сядат на този жив одър да си правят кефа и да пият ракия. Под тежестта на телата на тези зверове пъшкат клетите сиромаси, задушават се от топлина и захваща да тече из устата и носовете им тяхната и без това отслабнала и разредена от глад и лишения кръв. След като си направят кефа и се настоят над живия одър, пазителите на обществената безопасност дръпват по един бой на сиромасите и ги изгонват от себе си“.

Bodil.bg

Данъчни фарисеи

Те ловко доказват, че данъци трябва да плащат не богатите, а бедните. Но краят им ще е позорен

Данъците са нещо изключително важно. Младежът, който живее ден за ден ден или работникът, който получава всеки месец заплатата си „с някакви удръжки“, трудно ще разберат това. Не е така с хората на бизнеса и с политиците. Те знаят добре, че данъците определят както размера на печалбата, така и характера на обществото, в което живеем.

Може ли да е иначе? На учителите, на лекарите, на учените се плаща с пари от данъци. В развития свят данъците са над една трета от икономическия продукт. Далеч не само размерът им има значение, а и кой точно в обществото ги плаща – и как. И какво получава насреща.

Програмата на консервативните икономически експерти е доста скучна. Те имат само три припокриващи се задачи, за които следят: 1) да държат данъците за бизнеса ниски; 2) да държат цената на труда ниска; 3) да ограничават количеството на парите сред хората.

Всички останали проблеми, по които те взимат отношение – дефицитът в държавния бюджет, размерът на пенсиите, осигурителните прагове, външните дългове, мигрантите, оградите по границата – тези неща са производни. Важното е на големия бизнес да се гарантират евтина работна ръка и ниски данъци. Животът на всички нас е подчинен на тази тяхна цел.

В опитите си да докажат, че хората с много пари и големите компании трябва да плащат по-малко данъци по сравнение с малките и бедните, консервативните експерти не се свенят да кажат на черното бяло. С широки ръце те посягат към святи думи като „справедливост“, „Библия“ и „добро“, за да убедят народа, че привилегиите на най-богатите са им дар свише.

Нищо ново под слънцето: фарисеите преди тях също са лобирали за ниски данъци. Нали сме Божи народ, защо да плащаме данъци на езичниците – провокирали фарисеите Исус.

Добре е да се знае, че въпросът за данъците е едно от последните изпитания на Исус Христос. И в трите евангелия, в които се разказва историята за данъчните фарисеи, тя идва в края, скоро преди Разпятието. След като се провалят и в този свой жалък опит, фарисеите разбират, че нямат друг шанс, освен да посегнат на живота на Исус.

„Учителю, знаем, че ти си справедлив, вярно поучаваш за Божия път и не се влияеш от никого“… – сякаш мед капе от устата на фарисея, но той бързо изважда ножа: „Как ти се струва: право ли е да се дава данък на императора, или не?“ (Евангелие от Матей 22:15-22).

Ако Исус каже: „Право е!“ – тогава фарисеите ще го наклеветят пред хората. „Нали го чухте, братя евреи, този ще ни направи завинаги слуги на Рим. Той не мисли за благоденствието на своя народ, за сирачетата и вдовиците!“

Ако Исус каже: „Не е право!“ – тогава фарисеите незабавно ще отидат при Пилат с обвинението „Той подбужда народа да не плаща данък на императора.“

Но Исус видя лукавството им и рече: Защо ме изкушавате, лицемери! Вижте образа на тази монета, той е на императора. Дайте Божието на Бога, а императорското – на императора.

Евангелистите Матей, Марко и Лука свидетелстват, че след този отговор фарисеите са млъкнали и са си отишли засрамени. Но в наши дни те пак са се завърнали и ни пробутват своята лицемерна данъчна програма.

• Като цяло, не е добре да се събират данъци, защото правителството може да злоупотреби с тях.

• Дори и най-бедните хора трябва да плащат данъци върху дохода си, за да се чувстват съпричастни към тази държава.

• Най-богатите хора не трябва да плащат по-високи данъци върху доходите си, защото не трябва да наказваме най-способните членове на обществото.

• Данъците върху печалбите на големите компании не трябва да се увеличават, защото бизнесът може да избяга в други страни.

• Не трябва да се въвеждат по-ниски данъци за хляба, лекарствата и учебниците, защото на служителите в НАП ще им е трудно да ги изчисляват.

• Каквото и да ни говорите, ще държим преките данъци ниски – защото се виждат. Ще държим косвените данъци високи – защото не се виждат. Офшорните компании няма да притесняваме. С осигурителната система ще се занимаваме само в краен случай, и то като замитаме, без да разбутваме боклуците в нея.

Кога най-богатите станаха най-способни: преди или след като забогатяха? Но който много хитрува, накрая нищо не струва. Маргарет Тачър в края на кариерата си като политик беше унизена от своята Консервативна партия, защото британците не издържаха и масово излязоха на протест срещу несправедливата й данъчна политика.

Няма да е по-славно бъдещето на системата, която осигурява най-некачествените публични услуги в Европейския съюз и прехвърля огромната част от данъчния товар върху плещите на обикновените български данъкоплатци, които всеки ден се борят да свържат двата края.

Защото, когато бедните хора с мъка плащат своя данък хляб, а богатите се подсмиват заради поредната привилегия за своя данък печалба, това никак не остава незабелязано. Казано ни е да даваме на държавата каквото й е нужно, но има още едно нещо. Нещо много голямо.

Офшорните зони и тяхната роля в новия Глобален финансов ред

 

От Атанас Михнев

Данните за офшорните зони са като че ли категорични – в тях „лошите корпорации“ крият милиарди долари от данъчно облагане, а тези средства може да помогнат на стотиците милиони крайно бедни по света да имат достъп до храна, вода и елементарно здравеопазване, образование и хигиена. За да бъде това твърдение поставено в контекст: според Световната Банка 10.7% от населението на земята или близо 800 милиона души живеят с под 1.90 долара на ден, което е и прагът на крайната бедност. Три от ​неизпълнените​ 8 Цели на хилядолетието за устойчиво развитие на ООН, приети още през 1999 година (Ликвидация на крайната бедност, достъп до образование и намаляване на детската смъртност), може да бъдат постигнати, ако за целта се “впрегнат” тези около 240 милиарда, които големите фирми спестяват годишно като прекарват приходите си през офшорни зони.

Горепосоченото е безспорно и на първо четене скандално. Да допуснем, че утре видео в YouTube за тази “кражба на парите на крайно бедните“ събере 4 милиарда гледания и всеки гледал се подпише под петиция за унищожаването на офшорни зони. ООН се събира да премахне офшорните зони и да въведе единен световен данъчен ред.

Кои точно зони са офшорни?

Дипломатите, разбира се, ще започнат от дефиницията. Изхождайки от предложената от Блога за данъчна справедливост трактовка, говорим за много ниска данъчна тежест за чуждестранни фирми и физически лица, секретност във финансовите институции, тоест анонимност на инвеститорите и благоприятна среда за откриване на нов бизнес и финансови операции. Със сигурност, посланикът на Барбадос в ООН би попитал коя данъчна тежест е ниска и коя висока? 10% ли е ниско? 8 ли? Къде свършва границата на дискретността на финансовите институции – нима една банка е длъжна да публикува имената на вложителите си и размера на сметките им във Фейсбук? Какво е лошото в това финансовите операции да са бързи и да можеш да регистрираш фирма за 3-4 дни? Та нали това е една от основните мерки, които се предлагат, за да се стимулира предприемачеството по света.

Зад тези въпроси прозира ​щекотливостта​ на офшорност-та. Знаете ли, че съществуват три различни списъка на офшорните финансови центрове по света – на Международния валутен фонд (МВФ), на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и на Мрежата за Данъчна Справедливост. Един от индексите включва дори развити страни като Канада и Норвегия (известна с пословично високите си данъци) и разбива мита, че данъчният рай е малък топъл остров с две палми отпред. Самият факт, че даже не съществува единен списък с имената на офшорните зони говори за следното: дори да допуснем, че на емпирично ниво осъзнаваме проблема (доста голямо допускане само по себе си), на нивото на вземане на политически решения ​липсва ясен критерий и разбирателство за това кои са офшорните зони​, камо ли да се пристъпи към тяхното регулиране, забраняване и т.н.

Международните организации работят на базата на консенсус и изглежда, че самите офшорни зони трябва да се съгласят да бъдат забранени днес, за да се промени финансовият ред утре. Само при споменаването на тази възможност иначе сигурно хрисимият делегат на Барбадос и още десетина като него се наежват като таралежи и се въоръжават с редица международно-правни, дефиниционни и философски въпроси, с които ООН и група британски учени могат да се занимават до 2040 година.

Офшорните зони като Робин Худ

Икономическата логика стои на страната на Антигуа и Барбуда, поне от тяхна гледна точка. Та преди да въведат този данък от пет-шест процента върху печалбите на корпорациите и юридическите лица, Пепси не са си и представяли, че ще регистрират представителството си за Северна Америка там, например. А 5-6% от няколко милиарда е доста повече от 20% от 0. Политиката на ниски данъци и дискретност може да превърне малка страна с нулево отношение към глобалните корпорации в предпочитан партньор на големите буквално за ден. Оказва се, че ставайки данъчен рай бедни страни могат да осигурят приходи на бюджета си, за които не са и мечтали преди. Да вземат от богатите американски потребители и да дадат на бедните барбадосци, например. С парите от данъци се строят училища, пътища, болници. Друг е въпросът колко от събраните данъци отиват за тази благородна цел, и колко – по други направления. Президентът на Панама харесва това.

Все пак, никоя голяма корпорация не би се преместила например от Швеция в Естония, ако данъците в Швеция не бяха 70%. „Причината за създаването на данъчния рай е данъчният ад“, както отбелязва Институтът за пазарна икономика. Възходът на офшорните финансови операции датира исторически от средата на ХХ век, когато следвоенните данъци в развитите страни са скромните 60, 70 до 90 процента. Между другото, днес правителствените разходи в развитите държави са в някои случаи дори по-големи от тези през 50-те и 60-те години. Данъци и дълг, дълг и данъци. Не е трудно да се види, че тази среда е била и продължава да е убийствена за всяка частна инициатива и е било логично бизнесът да потърси изход. Било е и логично търсенето да бъде срещнато от предлагане. Освен роднини на Робин Худ, офшорните зони са уникална пресечна точка на интереса на големия бизнес и на лидерите на малки правно суверенни държави и територии, които предпочитат малък – и правилно разпределен – данък върху много печалби на анонимни инвеститори пред голям данък върху добива на банани например. Офшорният феномен се ражда когато парите се срещнат с двусмисленото и отворено за тълкувания международно право и неговото съществуване е сигурна част от финансовото настояще и бъдеще.

Офшорните зони като дилема на затворника

Знаем приказката: двама приятели извършват престъпление и полицитя ги разпитва. Ако и двамата мълчат, няма как да бъдат разкрити. Ако някой издаде другия, то той ще получи само 2 години, а съучастникът му – 10. Полицаите казват и на двамата “говори бързо, защото приятелят ти ще те издаде”. И така, един или и двамата признават. С други думи: ако всички съдействаме резултатът ще е най-добър за всички ни, но е в егоистичен интерес на всеки от играчите да действа за себе си – така той със сигурност ще има повече за себе си.

Сега си представете тази игра с над 200 държави и юрисдикции. Ако всички дължим 20% данък например, ще се съберат най-много средства за всички държавни бюджети. Но един или няколко от 200 държавни и правителствени глави решава, “ако аз сложа 5% данък, аз ще събера много пари за моята страна, какво ме интересуват другите”. Данъчните ставки за чужденци се оказват проблем на общите блага, подобен на опазването на околната среда или построяването на парк в даден град – кой да плати за парка? Всички по равно ли? Или живеещите най-близо да дадат най-много? Това е задача без оптимално решение, и то с много висока сложност. Пречупено през гледната точка на Шеруудската гора: защо Панама да не отчупи по-голямо парче от световния данъчен пай? Та една болница там би била 5 пъти по-полезна от нова болница в Швеция, където и без това имат най-доброто здравеопазване и най-висока средна продължителност на живота.

Данъчните ставки са огледало на народопсихологията

И все пак – как е възможно в Обединените арабски емирства корпоративната данъчна ставка да е 55%, в САЩ – около 30%, в Унгария – 9%, а в Науру – 0%? Според taxfoundation.com средната корпоративна ставка в света е 22.5%, а най-високата данъчна ставка върху личните доходи е 60%, в Швеция. Данъчните ставки, исторически погледнато, отразяват начина на мислене на една нация: те произтичат от социалното съглашение за това дали здравеопазването и училищното образование ще са безплатни, дали билетът за железопътен транспорт ще бъде дотиран, дали трамваят ще бъде безплатен, дали земеделието ще бъде субсидирано, колко големи ще бъдат пенсиите, дали ще има 3 години майчинство и помощи за безработни и т.н. Вариациите са много – в скандинавските страни държавата се грижи за всичко това и събира високи данъци (дали това е свързано с рекордния брой самоубийства е предмет на отделно проучване), а в десни страни с ниски данъци като Унгария държавата осигурява оперирането на по-малко сектори, а гражданите с оставащия по-голям процент от доходите им се грижат за нуждите, които не се подсигуряват от държавния бюджет.

Да, съществена част от големите корпоративни печалби минават през дестинации с нулеви или ниски данъчни ставки за бизнеса. Може би в идеален свят ООН може да вземе драконовски мерки и да каже, че корпоративното данъчно облагане става единно по целия свят. Ако се въведе световната средно-аритметична ставка от 22.5% навсякъде, държавите, чиито бюджети зависят от 40-50 процентови данъци ще останат на сухо. Как ще кажем на белгийците, които са свикнали на огромните си пенсии и на луксозните си болници, че от утре тези привилегии изчезват, за да не си крие Епъл милиардите в Аруба? Как ще кажем на българския бизнес, че данъците му се удвояват? Та нали бедните държави, които сега привличат приходи в бюджета си именно чрез ниските ставки за международни корпорации, изведнъж ще изгубят тези средства?!

Премахването на офшорните зони и робството имат нещо общо

Войната за независимостта на САЩ започва като данъчен спор, отчасти. Оттогава датира и слоганът “No taxation without representation”, най-общо значещ “Няма да плащаме данъци, ако нямаме представителство във властта”. Тоест, за да се съгласят губещите държави (разбира се, както демонстрирах по-горе, всеки би се мислил за губещ от единната световна данъчна ставка) да предадат статута си на “данъчен рай”, на тях трябва да им се предложи все пак някой – например богатите страни, да им строи болниците и пътищата. Тогава възниква въпросът как да се разпределят средствата: световен парламент и правителство няма. Кой ще каже къде да се достави вода и къде да се строят училища с парите на международните корпорации? Защо доходите от Икея да не си останат за паркове в Швеция?

Бащите-основатели на САШ казват, че робството е именно да плащаш данъци и да нямаш право да си представен във властта, която ги харчи. Това негодувание срещу английската корона, която им е събирала данъци и ги е харчела само във Великобритания, ражда революция. Въвеждането на световен данък без световно правителство и парламент може да доведе до подобни последици, както и всяко събитие, при което суверенът – хората, не могат да контролират властимащите и администрацията.

В заключение: офшорните зони са проблем на колективното вземане на решения в света, част от настоящето и бъдещето.

 В 2017-а година сме далеч от избора на световен премиер, министри и депутати и сякаш не сме готови да даваме от данъците си, пък били те и корпоративни, на малки и далечни страни. Може би затова малките страни правят това преразпределение сякаш насилствено, по пътя на “данъчния офшорен рай”. Парадоксално в процеса се облагодетелстват богатите вложители и лидерите на островни държави – така е устроен финансовият свят днес.

За премахването на офшорните финансови центрове в нашето съвремие липсва информираност, воля, механизми и авторитет, а “адвокатът на дявола” може да измисли 50 аргумента против всяко предложение в тази насока. Изглежда, че това е поредният от списъка глобални проблеми, с които човечеството не може да се обедини и справи, редом с глобалното затопляне, ядреното въоръжаване и други. Може би новият световен финансов ред може да помисли за отстраняването на причината, а не на симптомите – разумно харчене от страна на правителството, прозрачност в публичните финанси, ограничаване на корупцията и повишаване на ефективността на държавния сектор може би ще намалят дълговите нива и високите данъчни ставки в развития свят, така че корпорациите и богатите да не се принуждават да крият приходите си в Панама. Надявам се това да е пътят на един нов “нов Глобален финансов ред”.

Офшорните зони са инструментите на глобалния хаос

Много силно представяне на българските студенти в конкурса за есе на тема „Офшорните зони в новия глобален финансов ред“ отчитат организаторите от Екологично сдружение „За Земята“. За участие в конкурса бяха подадени 23 есета и почти всички те демонстрираха сериозен подход към темата, усет за глобалните й измерения, търсене и намиране на релевантна информация, прекрасни езикови умения и не на последно място здрави граждански ценности.  

Изборът на победител бе труден процес, като трима оценители поставяха независимо един от друг оценки по три различни критерии. В крайна сметка се обединихме около следните 4 имена: Атанас Михнев, Велислава Крачунова, Николай Стоянов, Светлана Попова. Есетата на поне още 4 участници не им отстъпват по достойнства. По-долу публикуваме с малки редакции есето на Светлана Попова, студент V курс във ВСУ „Любен Каравелов“. В следващите седмици ще публикуваме отчасти или изцяло и останалите текстове.
Глобален финансов ред ли? По-скоро бих казала глобален безпорядък, финансов и екологичен хаос. Само привидно светът става по-развит, усъвършенстван и хуманен, но реално продължават старите противопоставяния от времето на робството: богати-бедни, властимащи – народ, като богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни. Това е така, защото богатите взимат от бедните, укривайки данъци, които в противен случай биха били полезен принос към държавния бюджет, обществените нужди и прогрес. В банковия сектор липсват равноправен финансов ред и строга регулация. Законодателни пропуски, които толерират ограбването, има във всички държави.

Офшорните зони не са абстракция, а конкретни територии, зад които, разбира се, стоят хора, които облагодетелстват и прикриват други хора – малцинството с парите.  Офшорните компании не дават компенсации за привилегията да правят бизнес, същевременно използват всеобщите природни ресурси като земя, въздух, вода, полезни изкопаеми, публичните ресурси като пътища, инфраструкрура, сгради, както и човешките ресурси. Те получават поле за изява безплатно, без да дадат нещо в замяна за получената възможност. Офшорните зони са бездни, „черни дупки” на бягащите от данъци корпорации, които застрашават обществения интерес в името на своя индивидуален.

Решението на този проблем е премахване на офшорните зони, които създават нелоялна конкуренция и ощетяват най-уязвимите, като задълбочават социалното разслояване в обществото. Необходимо е и радикално преосмисляне на данъчното облагане.  Жизненоважни и полезни за прогреса на човечеството дейности като производство на храни, лекарства, учебници, екосъобразни производства, възобновяеми енергийни източници, някои иновативни технологии – трябва да бъдат толерирани с по-ниски или нулеви данъци. Обикновеният човек трябва да има гарантирана покупателна способност за такива стоки.

Страните обедняват заради липсата на данъчно облагане върху нечии компании. Без данъци не може да се изгради нормална битова среда и вследствие на това се провалят хора, които при нормални условия вероятно щяха да се превърнат в общественозначими личности, които да дадат голям принос на света. Всяко човешко същество на тази планета, която е обща за всички, има право на базовите неща за нормален и достоен живот. Но когато човек е ограничен в стълбицата на потребностите, за да задоволява единствено първичните си нужди, той не може и да си  помисли за нещо повече от насъщния. Той се бори да оживее само още един ден, в същата мизерия. Затова трябва да се подпомагат личността, идеите и възможностите на всеки човек на този свят, а не само на „определени” хора. Само така ще има глобален напредък.

Големите офшорни корпорации ощетяват местни традиции и производства, лишавайки местното население от природни блага и ресурси, без да ги компенсират за това. Унищожават се естествени водоизточници, горски ресурси, подземни изкопаеми, земеделие, замърсява се околната среда. Но кръговратът в природата е винаги в сила: погубвайки всичко това, ние ще погубим накрая всъщност самите себе си – за да може светът да се възстанови отново, но след нас и без нас. Проблемите вървят ръка за ръка и те са не само глобални, но и разностранни. Говорим за влошаване на абсолютно всичко на планетата, не само на финансовите и икономическите показатели. Цената за безотговорността на „богатите данъчни крадци” накрая ще платят всички, а най-вече бъдещите поколения.

Едните ще платят цената с финансовите загуби, които неминуемо ще настъпят, когато изчерпим ресурсите на планетата, а другите ще платят с живота си, защото и без това нямат нищо друго. Честно ли е – неравен старт, неравен живот и неравна….смърт?! Хора умират, защото не могат да се изхранят, това е меко казано нечестно и несправедливо. Чудовищно е да убиваш хора, като ги лишаваш от благата им, но държейки някъде там пари в касичка… В света наистина има изобилие и ако малцинството богаташи не бяха толкова лицемерни и егоистични себелюбци, индивидуалисти, нямаше да има бедност и нищета. Всички държави щяха да са богати, с устойчиво развитие. Не казвам всички да са равни, защото това е утопия – все пак всеки трябва да получи според това, което е дал на света, но поне да не бъде толкова рязка тази разлика в социалните слоеве на обществото. Не е нормално някой да притежава живота на милиарди други хора. Иначе ще започнем да се делим на богати и на… нормални.

Главната причина за неравенството е на първо място икономическата несправедливост. „Богатите са станали богати с ум и труд, а бедните са такива заради мързел и ниска култура…“ Всички знаем, че не е точно така. Някои бедни нямат вина, че не могат да се развият, тъй като нямат равен старт с останалите. Може би държавата, в която са се родили те и родителите им, не им го е предоставила.

Дали държавата е длъжна да го прави –– да взима от богатите и да дава на бедните? Тук някой би се противопоставил например на незаслужените социални придобивки за ромското население в България, както и по света, и би казал: Всеки сам да се оправя,  нали капитализмът изисква всеки да получава според заслуженото. Но и по отношение на ромите проблемът е абсолютно същият: хора, работещи в сивия сектор и укриващи данъци, укриващи доходите си, се възползват неправомерно от помощи и социални облекчения, като по този начин лишават действително нуждаещите се. Тоест, липсва достатъчен контрол, който да е насочен към всички: както към големите фирми, така и към гражданите.

Несправедливост е превръщането на света в глобална офшорна зона, в която цари неравнопоставеност и беззаконие. Нали точно това са целите на държавността и съвременните световни политики – хората, държавите, нациите да се обединяват, за да са по-силни и да растат заедно, да си помагат, като бъдат справедливи спрямо всички? Ето тук е парадоксът и противоречието на офшорните зони! В противен случай, защо изобщо говорим за съюзи, за държавата като такава, за обществени услуги, здравни осигуровки, за държавни училища, за социални осигуровки и пенсии? Ами да оставим всички тези глупости, хората да си спестяват парите, да ги укриват както искат и да се оправят сами. Има и частни болници и частни училища и всеки да се оправя според парите, възможностите и труда си.

Решението на проблема трябва да е глобално, не индивидуално. Не бива всеки да гледа да оправи само собственото си положение. Тоест, има нужда от данъци, адекватни спрямо положението на всеки човек и спрямо всяко производство. По-високите данъци ще спомогнат за облагородяване на средата, в която живеят всички. Резултатите ще са прогрес на родината, а не ограбването й, по-малко бедност в страните, по-малко бежанци и престъпност, повече благополучие в света.

Офшорните страни в момента контролират повече пасиви, отколкото САЩ или Китай. Също така, парите, които се съхраняват в офшорните зони са колкото бюджетът на страните от еврозоната – или дори повече, защото никой не знае със сигурност. Легендата за Бермудския триъгълник и изчезващите в него кораби днес звучи така:  към Бермудските и други подобни острови – в „данъчния рай“, изчезват много пари на анонимни  компании. Това са места за укриване на средства от наркотици, оръжия, проституция, контрабанда, които клатят регулираните пазари и създават финансови и икономически кризи. Компаниите после инвестират в неща, които са по-оборотни, по-ликвидни. Тоест те искат парите, „спестени” от данъци, да им донесат възможно най-бързо още повече печалби. По този начин те „изпират” парите си и стават все по-богати.

Когато предоставят все по-щедри данъчни отстъпки на компаниите, правителствата правят грешен залог. Прехвърлянето на данъчната тежест от корпоративния данък към ДДС ощетява най-уязвимите слоеве от населението и задълбочава социалното разслояване и хроничната бедност. Заедно с това, държавите сами си копаят гроба, надявайки се да привлекат по-този начин инвестиции на големи компании, които ще създадат работни места и ще подобрят икономиката. Но никой не иска да прави бизнес в страна със слаба инфраструктура, необразована и болна работна ръка, било тя и евтина. Сложното законодателство и нормативната база в страните очевидно не работят – трябват по-прости, интуитивни и глобални решения на проблема.

Всъщност всички виждаме решението, което е много просто, но се заблуждаваме, защото знаем, че ще навредим на нечии интереси. А хората с възможности после може да навредят на нас, слабите и онеправданите. Разсъждавайки така, ние се обричаме на робство. Нашите поробители са и ще са парите и властта. Хората с офшорните компании са тези, които правят законодателството, от което могат да се измъкнат. Решението е на власт да застават само хора, които доказано нямат бизнес: независими професионалисти, но не и бизнесмени. Някой ще каже – ами ако нямат бизнес, как ще  взимат решенията за развитието на бизнеса? Много просто, и аз не съм готвач, но мога да готвя. Не е нужно да си бизнесмен, за да разбираш от бизнес, а дори да си такъв, никога не е гаранция, че си успешен и решенията ти са най-правилните.

Поддръжниците на офшорните зони твърдят, че те спестяват данъци на компаниите и правят продукцията им по-евтина и качествена, като по този начин стимулират продажбите и развитието на компанията. Но на каква цена, щом някои хора така или иначе не могат да си позволят да купуват? Богат на беден не вярва. И за какво ни е това безумно производство – свръхпроизводство от всичко по много и в най-различни вариации? Производството и потреблението са неравномерно разпределени по света и премахването на офшорните зони ще спомогне за изглаждане на тази неравномерност, защото „офшорките” създават монополи и унищожават местни и национални бизнеси, или възможности за развитието на такива.

Но защо да взимаме повече данъци от тези, които работят повече, така ще ги демотивираме – твърдят поддръжниците на „укритията”. Ще се вземе повече, защото работейки и произвеждайки повече, те ползват повече поле за изява: терени, трудови ресурси и т.н . Но аз ще попитам обратното: защо този, който работи и произвежда най-много, да бъде насърчаван с по-ниски данъци? Той все пак получава печалбата си, нали? И данъкът ли трябва да влезе в графа „печалба”? Това е нелогично.

А не губят ли мотивация хората, които са просто работници и заплатите им отиват в плащане на косвени данъци, докато на работодателя е простено, че се възползва от труда им и печели от стоките, които продава на същите тези работници? Например в България, когато обикновените хора купуват храна, лекарства, учебници и т.н – неща от първостепенна нужда, те всъщност компенсират дупките в бюджета, получени от невнесените данъци на фирмите. Чрез високия данък върху консумацията и ниския върху труда се ограничава покупателната способност на населението и се намаляват разходите за бизнеса. Утежнява се данъчният товар върху най-уязвимите групи, като не се прави разлика между производители, работници, пенсионери, студенти, ученици или деца. Така се поражда голямото неравенство на доходите и в социалния живот. Ниските фирмени данъци в България лишават населението от сигурност, адекватни публични услуги и насърчават корупцията.

Офшорните зони се оправдават като решение на голямата данъчна тежест в другите страни. Обаче богатите държави имат високи данъци, но и по-висок жизнен стандарт, сигурност и работещи институции. Политиците, подкрепящи „офшорките” в момента подпомагат икономическия елит, от който са част и самите те. Правителствата се опитват да подкрепят мултинационални, чуждестранни компании да правят бизнес в тяхната страна, за да увеличават работните места, но същото би се получило и при насърчаване на местния бизнес, а не чрез лишаване на държавния бюджет от средства, необходими за здраве, образование и култура. Не трябва да се дава предимство на чуждия бизнес – това е застрашаване на националния интерес.

Тоест офшорните зони са заплаха за националния интерес. Държавите сами подкопават конкурентоспособността си и бъдещия си прогрес. Независимо дали става въпрос за преки, косвени или каквито и да било данъци – става въпрос само и единствено за пари. А парите са общо право, както и земните блага. Офшорните фирми създават нелоялна конкуренция, която е незаконна, защото ощетява коректните фирми, които плащат реални данъци и не ги укриват в страни с ниска данъчна тежест. Това е реална кражба.

Твърдението, че ще насърчим и дадем по-голяма власт на  някои лоши диктатори и те ще водят повече войни, ако им дадем повече пари от данъци в държавната хазна, е абсурдно. Рисковете съществуват така или иначе. Да не би сега войните да са спрели – винаги ще ги има и дори е по-опасно, ако повечето пари са разпределени само в няколко човека, отколкото в цялото население. Сега се води война от богатите за унищожение на най-уязвимите. Да си представим, че не говорим за пари, а за човешки животи и съдби. Тогава 62-ма милиардери разполагат с живота на 3.5 млрд. души и имат реалната възможност и власт да ги контролират или да ги унищожат, ако пожелаят. Трябва ли да им даваме тази привилегия? Нима те не са хора като всички останали? Никой не отнася в гроба парите си. Плащането на данъци е отговорност към обществото. По-ниските данъци или липсата им водят до некачествени публични услуги, лоши пътища, ниска сигурност, лошо здравеопазване и образование. Данъците са солидарно споделен разход и инвестиция в бъдещите поколения и в подобряване на жизнения стандарт на населението. Спомагат за развитието и поддържането на обществото като цяло, защото без това развито общество  къде ще се продават новите произведени стоки и услуги?

Не – в света няма нищета, ние изкуствено я създаваме. В света има  излишък, но ние не използваме своя потенциал. Офшорните компании трябва да покажат социална отговорност към държавите и обществото – защото се предполага, че произвеждат именно, за да оставят нещо положително на света, а не да го разрушат. Глобален проблем било това, откъде да се вземат парите и в какво да се инвестират! Аз не виждам проблем тук – всяко човешко същество интуитивно знае какво е необходимо за благото на света, но понякога е заблудено от алчност и себични подбуди. Осъзнаването на нацията и човечеството ще допринесе за предотвратяване на финансовата и екологична криза на планетата, които са взаимосвързани, защото в природата нищо не се губи – то е просто поток. Дали това ще продължи да е офшорен поток е наш избор. В какъв свят искаме да живеем?

Избягалите данъци: Кой плаща данъци в Централна и Източна Европа?

Често се говори за „високи“ или „ниски“ данъци, но от значение е не само размерът на данъчната тежест, но и кой в обществото я носи. Правителствата в редица страни облагат със символични данъци огромните мултинационални корпорации, очаквайки по този начин да спечелят повече работни места, престиж – и още нещо. Опитът показва, че все някой трябва да плати данъчната сметка. Данъчните подаръци за Големия Бизнес падат върху плещите на обикновените хора и на малките и средни местни фирми.

Това гласи заключението от нов доклад [1], посветен на данъчното облагане на най-големите компании в Централна и Източна Европа (ЦИЕ). „Избягалите данъци“ е съвместен труд на неправителствени организации от шест страни в региона. Идеята за това изследване тръгва от България.

Това не е случайно: десетте компании в България, които отчитат най-голям оборот за 2015 г., взети заедно не само че не плащат данък на държавата, но всъщност получават данъчни приходи от над 150 млн. лв. В законодателството на редица страни е предвидено приспадане от дължимия данък на загубите от предходни години. Но само в България данъчната загуба е придобила подобни гротескни размери.

България води не само по отношение на либералното данъчно облагане на големия бизнес. В сравнение с другите страни в региона, а и отвъд него, българският бюджет най-силно разчита на „скритите данъци“. ДДС и акцизите върху горивата и тютюневите изделия формират над 70% от данъчните приходи в държавния бюджет. Средната норма на „скритите данъци“ за страните в региона е с около една трета по-ниска.

Все пак Лукойл Нефтохим, които не са плащали корпоративни данъци от цяло десетилетие, имат съперници по данъчна еквилибристика в останалите страни от региона. Докладът „Избягалите данъци“ например засяга данъчните практики на полската Orlen Group, която има мощен клон в Чехия. В Полша Orlen е платила половин милиард злоти данък печалба, но в Чехия дъщерната Unipetrol отчита загуба в четири от последните пет години. При положение че над половината от разходите на чешкото поделение са за доставки от Полша, това не може да не породи въпроси. Още повече, че освен Orlen инвеститори в Unipetrol са и няколко анонимни кипърски акционери.

Унгария се очертава като „данъчният рай“ на ЦИЕ. Повечето от най-големите компании там плащат ефективен корпоративен данък под 1%, независимо че ставката за печалби над 500 млн. форинта е 19%. Тук изпъква унгарското поделение на General Electric, което е получило близо 9 млрд. долара дивиденти от други поделения на конгломерата, за да бъдат те обложени в Унгария с 0.002% данък.

Редица от най-големите компании в Полша са държавни или с голямо държавно участие и за тях е много по-трудно да се възползват от вратичките в данъчните закони. За сметка на това, те декларират много ниски печалби и съответно данъчните им отчисления са скромни.

В Латвия Latvenergo постига най-висока норма на печалба (20%), но в същото време плаща и най-нисък данък, тъй като ползва данъчни отстъпки за внедряване на нови технологии. В Словения Gorenje не е плащала корпоративен данък в течение на пет години. Докладът „Избягалите данъци“ предлага още редица примери за големи компании – данъчни „иноватори“ в ЦИЕ.

Заключението на доклада гласи, че независимо от ниските данъчни ставки в региона, големите компании в ЦИЕ като цяло се изкушават да избягват дължимите данъци. Безплатен обяд няма: щом Големият Бизнес не иска да плаща, плаща населението. В интерес на гражданите е правителствата от Централна и Източна Европа да работят заедно на европейско равнище, за да осигурят общ набор от правила и норми за данъчно облагане на компаниите.

Докладът “Избягалите данъци. Кой плаща данъци в Централна и Източна Европа” е достъпен от следния линк

Докладът ще бъде представен на специална пресконференция в Брюксел на 7-ми март, в която ще има и българско участие.

Конкурс за студентско есе: Офшорните зони и тяхната роля в новия Глобален финансов ред

ЕС „За Земята“ обявява конкурс за студентско есе на тема “ Офшорните зони и тяхната роля в новия Глобален финансов ред “, очакваме вашите есета в обем не повече от 3 000 думи на електронен адрес: konkurs@zazemiata.org.

Краен срок: 28 февруари 2017 г.

Сполучливите текстове ще бъдат публикувани на Блога за Данъчна справедливост (https://taxdog.wordpress.com/), а авторите на четирите най-добри есета ще бъдат наградени със специална образователна екскурзия до Брюксел и Амстердам с обиколка на най-важните места свързани с лобизма в Европейската столица и със статута на данъчен рай на Холандия. Пътуването ще бъде във втората половина на Март 2017 и покрива самолетни билети, наземен транспорт, нощувки и джобни пари.

Конкурсът няма ограничения студенти от кои специалности могат да участват, но темата е особено подходяща за следващи икономика, право, политически науки и журналистика. Не очакваме от вас нито експертни познания, нито да споделяте позициите на За Земята по отношение на данъците и данъчните убежища. По-скоро, искаме да открием във вашите текстове задълбоченост, отчитане на многобройните и противоречиви фактори в тази сложна материя, както и оригинална мисъл, насочена към практически решения на проблемите. Всеки студент може да участва с по едно есе.

Няколко думи за двъхновение:

Независимо от огромния напредък на технологиите и прираста на световното богатство, милиони хора в Глобалния Юг продължават да не могат да задоволят базови нужди като храна и вода, дом с приемливи санитарни условия, здравеопазване и образование, което дава шанс за излизане от бедността. Според много изследвания и анализи на водещи учени, една от причините за изоставащото развитие е ограбването. Глобалните корпорации се възползват от природните ресурси и евтиния труд в развиващите се страни, без да дадат своя насрещен дял под формата на дължими данъци. Изследване на ООН установи, че поне 100 милиарда долара е годишният размер на неплатените данъци, които мегакорпорациите укриват от Глобалния Юг. Още повече средства (138 млрд.) изтичат през дупки в законите.

Офшорните зони имат ключово значение в играта на данъчна криеница. Те са десетки на брой и по правило имат следните характеристики: 1) много ниска данъчна тежест за чуждестранни фирми и физически лица; 2) много висока секретност във финансовите институции, тоест инвеститорите запазват анонимност; 3) благоприятна среда за откриване на нов бизнес и финансови операции. Някои от най-известните офшорни зони са тропически острови, скрити от медийно внимание, но има и такива, разположени в сърцето на индустриалния свят. Трудно е да се оцени какво точно се крие в офшорните зони, но според изследователите на този тайнствен свят на парите, то се измерва с десетки хиляди милиарди долари.

Според много икономисти офшорните зони са тумор в съвременния свят, тъй като те не помагат за нарастване на богатството, а само за разпределянето му – и то по начин, който ощетява най-бедните и задълбочава неравенството в света. В офшорни зони се крият пари от мръсен бизнес – наркотици, оръжия, контрабанда. Огромните нерегулирани офшорни парични потоци създават нестабилност и провокират кризи на пазарите. Има и друга гледна точка, според която офшорните зони са естествена реакция на прекомерната данъчна тежест в развития свят. Тъй като държавата определя твърде високи ставки за корпоративния данък, бизнесмените поддържат сметки в офшорни зони, откъдето лесно могат да прехвърлят ресурсите си към операции с най-висока доходност. Офшорните зони са добри за общата ефективност на икономиката и са находчив начин да се ограничи достъпа на корумпирани държавници до публични средства – твърдят поддръжниците им.

Имат ли място офшорните зони в глобалния финансов ред и ако да – каква е тя? Какво ще спечелим и какво ще загубим, ако ги оставим да съществуват – или ако ги забраним? Как светът може да се противопостави най-ефективно на укриването на данъци, което лишава от средства най-силно нуждаещите се? Защо при целия икономически напредък все още има крайна бедност и екологично варварство в света – и имат ли офшорните зони нещо общо? Кой би спечелил, ако офшорните зони бъдат закрити – или напротив, ако развитият свят придобие характеристиките на една голяма офшорна зона?

Примерни източници на информация – статии и становища по темата:

1) Блог за Данъчна Справедливост:

• „Коя е най-лошата офшорна зона в света“ https://taxdog.wordpress.com/2016/12/15/race-to-the-bottom/

• „Бългасрките офшорни милиарди“ https://taxdog.wordpress.com/2016/04/05/bulgarian-offshore/

• „Офшорките издишат бедност“ https://taxdog.wordpress.com/2016/04/20/poverty/

• „Водещата световна финансова сила“ https://taxdog.wordpress.com/2015/12/07/offshore_bis/

2) Pulling the Plug: How to stop corporate tax dodging in Europe and beyond. Oxfam, 2015 http://policy-practice.oxfam.org.uk/publications/pulling-the-plug-how-to-stop-corporate-tax-dodging-in-europe-and-beyond-346860

3) “Йо – хо – хо и офшорна компания“. Михаела Иванова, 2014 http://evromegdan.bg/521/%D0%BC%D1%8A%D1%82%D0%BD%D0%B8-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B8-%D0%BE%D1%84%D1%88%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B5

4) „Офшорни бухалки“. Bodil.bg , 2016 http://bodil.bg/2016/03/19/offshore/

5) “Неделно четиво за офшорни зони”. Красен Станчев, ИПИ, 2016 http://ime.bg/bg/articles/nedelno-etivo-za-ofshorni-zoni/

6) „How to explain offshore banking to a five year old”. Guardian, 2016 https://www.theguardian.com/world/2016/apr/05/how-to-explain-offshore-banking-and-when-it-is-naughty-to-a-5-year-old

7) International Consortium of Investigative Journalists:

• “Secret Files Expose Offshore’s Global Impact”, 2013 https://www.icij.org/offshore/secret-files-expose-offshores-global-impact

• “Sun and Shadows: how an island paradise became a haven for dirty money”, 2014 https://www.icij.org/offshore/sun-and-shadows-how-island-paradise-became-haven-dirty-money

• “Panama Papers Have Had Historic Global Effects – and the Impacts Keep Coming” https://panamapapers.icij.org/20161201-global-impact.html

 

Дори богатият не живее добре в бедна страна

Какво още може да ни учуди в седмицата, в която разбрахме, че осем милиардери имат толкова богатство, колкото половината свят? Както и че за всеки долар, даден като помощ на Третия свят, Първият свят прибира обратно 24 долара? Все пак България има с какво да учуди света, щом става дума за неравенство. Интервю с Боян Захариев, програмен директор в Институт “Отворено общество”.

Какво е неравенство, най-общо казано? И какво отличава неравното от справедливото общество?    

За неравенство може да се говори в много сфери на живота, да не кажа във всички сфери. Най-известният вид в пазарната икономика е неравенството в доходите. Но зад него се крият много други видове неравенства – разбира се, също свързани с парите, но които съществуват и самостоятелно и усилват действието на бедността.

Например в образованието, в достъпа до услуги, в здравеопазването – последното се отразява в голям кръг биологични неравенства. Да станеш нетрудоспособен много по-рано в живота си, или да ти се появят хронични заболявания. Да умреш по-рано и да имаш по-кратък живот. Много по-голям риск децата ти да се разболеят или да умрат… Всичко това може да се сложи под общия знак за неравенство. Или, по-скоро, има много различни видове неравенства, които се натрупват и усилват едно друго.

Как стои въпросът с неравенството в България?

България, заедно с други бивши социалистически страни от Централна и Източна Европа, които станаха членки на Европейския съюз, през последните вече повече от 20 години има особена траектория на много рязко увеличаване на неравенствата. Може да храним всякакви резерви към предишното авторитарно, несвободно общество, но ако погледнем в базите данни на Световната банка, а дори и в българската статистика, нивото на неравенство, измерено с най-различни индикатори – като започнем от заплащане на труда и стигнем до достъп до здравеопазване и образование, в миналото е било много по-ниско.

У нас се наблюдава рязко увеличаване на неравенствата, което не е често срещано явление в историята. Има места, като Африка, които изостават със столетия поради екологични, исторически и други причини, но у нас става дума за относително кратък период от време. Това е като денивелацията: когато слизаш от високо, или изплуваш от дълбоко, изведнъж се появяват реакции, които са опасни за организма – в случая, за обществото.

Нашето общество не беше подготвено, то нямаше институциите, които в една пазарна икономика може да се справят с неравенствата. Съвременна социална служба, организация на образованието, здравеопазване – защото то стана съвършено различно от това, което беше преди. Тази екосистема от институции липсваше, тя трябваше да се изгражда. Не навсякъде това стана еднакво успешно. Бих казал, че България не е най-добрият пример сред бившите социалистически страни в Централна и Източна Европа.

Споменахте „опасно“ – как неравенството застрашава обществото и икономиката?         

Рязката промяна към по-високо неравенство може да е дори по-опасна от продължителното съществуване на големи неравенства. Тя дестабилизира обществото и създава усещане за несправедливост, често оправдано. Хората започват да се питат: защо едни тръгнаха нагоре, други останаха, където са, а мнозина тръгнаха надолу? Кои са тези сили, закони и правила, които движат това?

Наблюдавайки реалността, хората често виждат примери за забогатяване с неприемливи способи, което създава горчив привкус, тревожност в обществото. Цари усещане за преход: в смисъл, че не си никъде – ти си на път от едно място за друго, не знаеш кога ще стигнеш и даже не си точно сигурен в каква посока вървиш.

До какво води това? Ще посоча само един външен симптом. В една не толкова бедна страна – България не може да се сравнява с Африка и с повечето страни в Латинска Америка и Азия по равнища на бедност, емиграцията е по-голяма от емиграцията от най-бедните части на планетата. Страни като България, Румъния, мога да добавя и други, генерират нива на емиграция, които надхвърлят почти всичко познато.

Това е изцяло икономическа емиграция и тя е симптом за нестабилност в обществото. Там се случва нещо проблемно – нещо, което изисква внимание.

Ако деца с еднакви умствени способности учат в едно и също училище, но техните родители имат различни реални възможности, какво може да се очаква на края  на тяхното образование?

Много зависи в коя страна децата тръгват на училище. В докладите от международното изследване PISA се вижда, че България е сред страните в Европа, където социално – икономическият статус на родителите има най-силно влияние върху образователните резултати.

Това също поражда чувство на несправедливост. За възрастните казваме, че някой сам си е виновен, че не е бил мотивиран, че не е полагал усилия. Но ако се окаже, че представянето на едно дете в училище зависи от дохода на родителите и от това къде то живее – в богат квартал или в гето, това вече е проблематично. То говори, че в обществото има механизми, които генерират дългосрочно неравенство и го предават през поколенията.

При нас нещата стоят точно така и може много да се коментира какви са причините. Според мен, това е ранният подбор: изпращането на ученици в т.нар. елитни училища, където попадат предимно деца, чиито родители имат възможности да плащат частни уроци, да инвестират в тях, да им помагат.

Мислите ли, че в България се задълбочава неравенството на етнически принцип?

Да, това също е факт. В пазарната икономика неравенството в доходите почти винаги се преплита с други видове неравенства. Възможно е някой да живее в тежки условия, дори доходът му да не е под линията на бедност. При малцинствата доходите са многократно по-ниски, равнищата на бедност в някои гета са над 60% при средно 21-2 процента сред населението. Но там има и други бариери, свързани с дискриминацията, с мястото на живеене, с много други шансове в живота, които се наслагват.

Ситуацията в някои гета силно се влоши през 1990-е и след това не се е подобрила. Това е друг голям проблем, който също генерира миграция, и то най-злощастната: на бедни хора, които тръгват към по-богатата част от Европа без ресурси, често и без образование и подготовка. Този вид миграция става много видим и генерира в онези общества реакции и паника.

Какви са механизмите, които по-развитите капиталистически общества използват, за да намалят антагонизма в обществото?

От тези, които ги няма у нас, специално за Европа бих посочил данъчната и осигурителна политика. Там облагането е значително по-прогресивно: говоря както за данъците върху доходите, така и за здравното и социалното осигуряване. В България в някои случаи облагането е дори регресивно, защото тези с най-ниски доходи всъщност плащат по-голям дял.

При данъка върху доходиите има пропорционално облагане. При осигурителните вноски обаче има тавани, максимален доход, над който вноски не се дължат. Това означава, че най-богатите, които печелят повече от осигурителния таван (2600 лв. месечно) – да кажем 5 или 10 процента от населението, като теглят чертата в края на годината, се оказва, че са платили по-малък процент от дохода си за данъци и осигуровки от някой, който едва свързва двата края.

Бих се спрял първо на данъците, но трябва да споменем и социалните услуги и образованието. Също и политиката за заетост: България отделя много малък процент от брутния си вътрешен продукт, за да подпомага заетостта на най-уязвимите групи в обществото, на дългосрочно безработните.

Коя тогава е първата стъпка, която трябва да предприеме България за справяне с неравенството?

Първата стъпка е в данъчната политика: ако е малка стъпчица, поне да има някакъв необлагаем минимум за най-бедните, които да не плащат данък върху доходите си. След това, да се погледне към таваните в здравноосигурителната и социалноосигурителната система, там бремето е много несправедливо разпределено. Трето, отново в здравното осигуряване, е огромният брой здравно неосигурени – почти 1 млн. души. От тях, според мен, поне половин милион са бедни хора, които в някоя друга европейска страна биха получили подкрепа за достъпа си до здравеопазване.

Накрая, но това тук би станало много трудно, бих мислил да се върне прогресивното данъчно облагане върху доходите на физическите лица.

Накъде водят икономическите решения, които се взимат у нас във връзка с неравенството?

Напоследък – през последните 8 или 10 години, откакто се въведе пропорционалното данъчно облагане, нищо особено не е правено в посока облекчаване на неравенствата. След онези драстични решения за т.нар. „плосък данък“ не е правено нещо и в обратната посока, но вече имаме достатъчно вградени механизми в нашите политики, които генерират неравенство. Поне откакто сме влезли в Европейския съюз, политиката ни е една и съща. Това е съвпадение във времето, не твърдя, че има друга връзка.

У нас е силно изразено регионалното неравенство в доходите. В Северозападна България доходът по паритет на покупателната способност е 23% от средния за ЕС, в София е 100%. Действително ли стандартът на живот в столицата се изравнява с европейския? С какви регионални политики може да намалим неравенствата?

Да, София може би е единственото място в България, което в голяма степен е догонило средноевропейския доход. Но доходът не е единственото нещо, което определя качеството на живота. „Догонването“ става в условията на голям наплив на хора към няколкото големи града, особено към София, и е свързано с претоварване на инфраструктурата, със спад в качеството на редица услуги и с голямо замърсяване. София е един от лидерите в Европа по замърсяване на въздуха. Всичко това означава, че дори при по-добър доход не може да си гарантираш високо качество на живота, поне по отношение на здравето.

Добавя се и натоварването върху образователната инфраструктура, с което така и не можахме да се справим: липсата на детски градини и огромните разлики в качеството, които предлага училищната мрежа. В София на разстояние  100 метра може да видим т.нар. елитно училище, в което за едно място кандидатстват 10 деца, и в съседство друго, където много от децата няма да завършат и има проблеми с поведението и посещенията.

В регионален план действително имаме големи разлики. Парадоксът е, че някои от най-изоставащите и западащи места в България всъщност са близо до икономическите мотори. Ако тръгнем на север от София много бързо, още в Софийска област, ще попаднем в места с много висока безработица и бедност. Още по-на север, където вече не може да се пътува до София на работа, започва голямото обезлюдяване и общият упадък на икономиката.

Това са проблеми, които дори не сме тръгнали да решаваме. Те не са от днес и вчера, те са с давност десетилетия, но и нищо не сме направили и те се задълбочават.

Като говорим за неравенство, обикновено се фокусираме върху основата на пирамидата. Но какво може да кажете за най-богатите българи?

Интересувал съм се от проблемите на други прослойки в обществото, най-богатите българи не са ми толкова познати и не мога да говоря от тяхно име. Но ми се струва, че в неравно общество като нашето дори за най-богатите е трудно да си гарантират високото качество на живота, което биха имали хора не толкова богати, примерно от горната средна класа, в някое друго общество, което поддържа по-здравословен климат за всички.

Според вас, дали наистина неравенството е вредно за икономиката?

Аз съм от хората, които биха направили компромис с икономическия растеж, дори той да е необходим – за сметка на по-ниско неравенство. Мисля, че дългосрочно това е добър избор.

Много икономисти и икономически теории твърдят, че намаляването на неравенството подпомага икономическото развитие. Но за мен това не е чисто рационален икономически избор: общото качество на живота, това човек да е щастлив и да живее добре, зависи от много други неща. Дори ако поддържането на по-ниски нива на неравенство изисква да загубиш малко от икономическия растеж, мисля, че този избор би си струвал.

Вашето лично усещане за неравенството?          

Прави ми впечатление липсата на чувствителност, на емпатия, на разбиране за тези проблеми в нашето общество. Неслучайно политиките, за които споменах, са станали възможни. Станали са възможни, защото много граждани са гласували за тях – като са подкрепили онези, които ги предлагат. Хората подкрепят политики, които накърняват техните интереси… В това има нещо от предисторията ни, може би страх от това, което е било преди, не зная. Но това поведение и политическият избор на нещо, което не е в твой интерес, продължават да ме учудват.

Въпросите зададоха Димитър Събев и Фани Бъчварова