Българската земя ражда доста повече, отколкото можем да изядем, но се налага да внасяме храни, защото системата е зациклила на ниски обороти. Част от вината, макар и споделена с потребителя, носят чуждестранните вериги супермаркети.
От Димитър Събев
Всяка година в България се внасят от чужбина храни, напитки и цигари за 100-200 млн. евро повече, отколкото се изнасят от страната. Според данни на Българската народна банка, в периода 2006 – 2015 г. дефицитът в международната търговия с храни е общо 1.6 млрд. евро. Българската земя не се затруднява да изхранва намаляващото си население, но се стига до системна неефективност, дължаща се на съвсем рационално икономическо поведение. Износът на суровини е по-изгоден от производството на храни при сегашните производствени отношения и действащия данъчен режим.
Всъщност търговският ни баланс в аграрния сектор е положителен и за последните 10 години износът надвишава вноса с 6.95 млрд. евро. Нетният плюс се дължи изцяло на износа на суровини: първични стоки, които тепърва ще поскъпват, превръщайки се, образно казано, в брашно, хляб, пасти и т.н. – в неща, които често внасяме. Износът на хранителни суровини от България е нараснал с 330% за разглеждания период, вносът на готови храни – с 270%, докато износът на готови храни с 200%. Може само да гадаем за пропуснатите ползи от това, че суровините се преработват извън България. Междувременно местните производители на храни губят надпреварата с вносителите.
Подобна тенденция в европейска страна с умерен климат вдъхва учудване и тревога. Тя е свързана със загуба на работни места, забавено технологично развитие, демографска криза в селските райони. Нараства уязвимостта от прищявките на световните пазари. Под заплахата от климатичен стрес, югоизтокът на Европейския съюз се нуждае от по-голяма хранителна сигурност. Фактите сочат, че международните вериги хранителни супермаркети – независимо от ползите, възприемани от потребителя, допринасят за негативните процеси в българския хранителен сектор.
От времето, когато маркетите бяха мини
Според специализирано изследване, търговските вериги вече заемат 42% от пазара на бързооборотни стоки в България. Те бележат експлозивен ръст в рамките само на десет години, докато за същото време дялът на минимаркетите се свива двойно. В кварталите на София, в големи и малки градове, а и по селата хората се снабдяват с хранителни стоки предимно от супермаркети – по-удобно е, освен всичко друго. „Кауфланд“ е най-голямата търговска верига с 13-14% пазарен дял, следван от Metro, Lidl, Billa със 100 магазина в страната, „Фантастико“, „Пикадили“ и някои други.
В тези супермаркети се продават и много български изделия – но често не с най-добро качество и на спорни цени. При млечните продукти, с изключение на маслото, местните производители държат предимството на географията и навика, но при плодовете, зеленчуците, картофите преобладават доставките от чужбина.
Внася се и значителна част от месото, което масово се купува. Рибните щандове изкарват предимно гръцка култивирана риба, а в Пловдив черните миди родно производство са тройно по-скъпи, отколкото на морето. Като цяло, българските хранителни стоки се губят в супермаркетите. Наскоро се появи масов продукт „Имало едно време… българска леща“.
Веригите подминават българските стоки по ред причини. Доставката на голямо количество еднородна продукция е предизвикателство за местния предприемач, но и платежните политики на самите търговски вериги са спорни. Компанията – майка или нейната банка имат установени отношения с големи европейски доставчици и само „дупките“ остават да се запълват със стандартизирани местни стоки. Самите българи търсят все повече вносни храни, включително от най-ниския клас на хранителните сурогати и от по-високия ценови клас, вносни деликатеси.
Едно от предимствата, които чуждестранните търговски вериги имат пред местните производители и търговци са данъците. Големи търговски вериги декларират, че работят на загуба и не внасят в бюджета корпоративен данък. В същото време семейните предприемачи, които се борят да продължат да работят плащат 15% данък от малката си печалба. Освен с банков кредит, административни услуги, логистика и реклама, големите търговци изпреварват местния бизнес и в спестените данъци.
Продавачи на загуба
Пазарът на бързооборотни стоки у нас се оценява на 10 млрд. лв., а вероятно е и по-голям. Петте най-големи търговски вериги през 2015 г. отчитат продажби на стоки общо за над 3.5 млрд. лв. („Кауфланд“, „Метро“, „Лидл“, „Билла“ и „Фантастико“). Предвид стагнацията на вътрешния пазар, постигнатият за две години 20% ръст на продажбите на пазарните лидери е внушителен.
За разлика от техните финансови резултати: две компании отчитат печалба за пръв път през миналата година. Счетоводната загуба на „Лидл България“ за 2012-2015 г. е общо 144.7 млн. лв., „Билла“ е по-успешна с 35 млн. лв. минус за този период. Това се отразява и на данъците, които посочените фирми не плащат за дейността си в България.
Тъй като българското законодателство дава възможност да се приспадат текущи или минали загуби от дължимия корпоративен данък, понякога се стига до абсурди. За „Лидл“ данъкът е всъщност данъчен приход: 18 млн. лв. са осчетоводени като плюс за четирите години между 2012 и 2015 г. „Билла“ е с по-малки данъчни претенции към държавата, само 3.44 млн. лв. за периода.
Най-добри данъкоплатци са най-големите: „Кауфланд“ миналата година е внесъл корпоративен данък, равняващ се на 0.74% от оборота си. Средно за петте вериги, съотношението „данък/оборот“ е три на хиляда – около 11 млн. лв. през 2015 г.
От посочените търговски вериги само „Фантастико“ е с български собственик, който е разпределил бизнеса си в пет или шест по-малки структури. Прави впечатление, че ЕТ „Валери Николов – ФФ“, фирма, която дълго време играе роля в тази търговска верига, през 2015 г. е на практика изоставена. Обяснението – едноличният търговец в България плаща 15%, докато дружествата само 10%. Колко по-трудно е за наистина малките ЕТ.
Между 2012 и 2015 г. продажбите на ТВ „Фантастико“ нараснаха с 45%, но корпоративният данък намаля с 16%. Тази данъчна оптимизация бледнее пред постижението на „Лидл“: през 2015 г. германската верига най-сетне излезе на печалба в България и следваше да плати данък на държавата, но заради минали загуби всъщност отчете 5 млн. лв. данъчен приход.
Обикни своите окови
Приносът към бюджета е важен, но не единствен показател, по който да се оцени ролята на търговските вериги в българската икономика. Адвокати на бизнеса изтъкват, че веригите всъщност внасят в хазната значителен ДДС, който при дребните търговци с голяма вероятност ще бъде укрит. От друга страна, супермаркетите очевидно изместват от пазара малките предприемачи и често налагат непосилни условия за местните доставчици. Техните стоки без биография влизат в противоречие с органичните хранителни модели. Тогава, „за“ или „против“?
Може би най-важното обстоятелство е, че пазаруването в супермаркети бързо се превърна в навик за потребителя: той ги търси, така че те ще останат. Удобството да се намери всичко на едно място съкращава времето и усилието за пазаруване. Осигурен е лесен достъп с автомобил. Асортиментът е богат и купувачите се въвличат в избор, който стимулира консуматорското им поведение. Постоянните промоции се възприемат като игра, от която купувачите печелят – и която често води до пристрастяване.
Присъствието на търговски вериги е белег за интеграцията на една страна със световната икономика. Глобалните вериги отсъстват само от най-богатите и от нестабилните държави, затова чуждестранните инвеститори виждат в присъствието им положителен знак за сигурността на капиталите си. В супермаркетите се откриват нови работни места – не само за продавачи, а и за реклама, охранители, чистачи. Там може би плащат по-добри заплати на служителите и повишават удовлетвореността на потребителите, като им предоставят „международно“ преживяване при пазаруване.
Но не трябва да се забравя, че в град като Пещера или Раднево дори само един супермаркет стресира местните търговци. Ефектът от веригите върху местното производство на хранителни стоки е косвен, но без съмнение също толкова реален.
Верижна реакция
През 2015 г. в България са внесени храни, напитки и цигари на стойност 3.5 млрд. лв., което говори, че близо една трета от храната, която купуват българите е вносна. Дялът на вносните стоки в супермаркетите е съответно значително по-голям. Експанзията на супермаркетите доведе до увеличено предлагане на не-български стоки и засили конкуренцията в отрасъла. Пазарните анализатори виждат в това импулс за подобряване на показателите при българските производители, но премълчават, че битката за цената подкопава качеството на продуктите.
Фактът, че потребителите с помощта на търговските вериги търсят по-малко български стоки засяга производителя. Той и без друго изостава от международните конкуренти, тъй като каналите за доставка на продукцията са в чужди ръце. Българските мащаби са отлични за създаване на продукти с гарантирано качество, но по-скоро малки за износ. Съответно местните предприемачи са принудени да работят с веригите, ако искат да продават – или да се откажат.
Българското селско стопанство им дава достатъчно поводи за последното, тъй като то е печелившо още преди етапа на преработка. Арендатори сеят и жънат зърнени и технически култури в стопанства от десетки хиляди декари или хектари. Те разполагат с модерна и производителна техника, купена при добри финансови условия. Ежегоден нетен доход от милион не е рядкост в българското земеделие, освен това има добре платени работни места за механизатори и агрономи. Този модел тежко засяга демографията и поминъка на българските села – но се е наложил, тъй като е печеливш.
От национална гледна точка нещата изглеждат различно: без преработка доходът на единица площ от българската земя е по-нисък от потенциалния, съответно нацията губи богатство. Дори не коментираме разпределението на този доход, предвид факта, че каймакът на субсидиите в селското стопанство обира кръг от 100-150 души.
От макроикономическа гледна точка, сегашната система за доставка на храни в България е неефективна. Хроничен хранителен дефицит в страна с благоприятен климат и почви е съчетан с мащабен износ на суровини за производство на храни. Машинизираното зърнопроизводство работи с печалба за арендаторите и общият резултат на системата е положителен – но няма развитие, нито замогване за повече хора. Зърното е възможно най-стандартизираният международен продукт със сравнително бърза възвращаемост и нисък риск. При това няма данъци върху земеделските ренти. Затова арендаторът рядко помисля за преработка, а дори да опита, конкуренцията във веригите и бавната администрация скоро го отказват.
Бият в сметката
Работещите в България търговски вериги се стремят да не постигат висока печалба, която ще се обложи с корпоративен данък. Майките продават на дъщерните си поделения някои продукти много скъпо – и заедно с това ги принуждават да правят промоции. В счетоводните книги се надуват разходите за външни услуги: общо за петте изследвани случаи те наближават 250 млн. лв. и са приблизително колкото разходите за персонала. Сключват се скъпи договори за наем с компания от групата, която притежава търговските обекти.
Издига се бариера пред достъпа на българските производители на храни и напитки до българския потребител. Нараства дялът на вносните стоки в „продоволствието на нацията“. И въпреки всичко – веригите са тук и те ще останат (независимо че конкуренцията непрестанно изтиква неуспялите лидери и на този пазар във всеки момент може да очакваме фалити и сливания и придобивания). За да живеем по-добре с тях, уместно е да обсъдим няколко предложения за регулация на сектора.
- Общините да организират подходящи Пазари на Производителите на плодове, зеленчуци и храни. Да не се допуска откриване на нови супермаркети в централните зони на населените места;
- В супермаркети да се прави Щанд на малкия производител, който да стане задължителен за търговските вериги, открили обект в селски район;
- Да се насърчат търговските вериги да разпространяват български вина в други страни;
- Да се подпомага кооперацията между дребни производители (радикално преосмисляне на ДФ „Земеделие“ и Българската банка за развитие);
- Големите вериги с над 300 млн. лв. оборот да дължат данък не върху печалбата, а върху оборота си.
Тези препоръки може да намерят място например в отдавна коментирания нов закон за търговията с храни. Вместо да е насочен „срещу веригите“, този акт следва да държи сметка за националното изхранване. Впрочем суровинната специализация е характерна за цялата икономика на България, не само за хранителния сектор. Износът на дървен материал за десетгодишен период е почти 7 млрд. лв., а вносът на хартия и картон близо 8.5 млрд. лв. Подобно е положението при тютюните: изнесли сме (по официални данни) цигари за 1.3 млрд. евро, а суров тютюн – за 1.4 млрд. евро.
Внасяме си и търговски вериги. Ако някой прояви достатъчно ловкост, бихме могли да ги научим не само да плащат данъци, а дори и да изнасят български продукти.
По изследването работи и Цвета Мутафчиева, стажант в ЕС „За Земята“
Данъчна справедливост 